Михаил Минчов – Уикипедия

Михаил Минчов
български генерал
Битки/войниПърва световна война
Втора световна война
ОбразованиеНационален военен университет

Дата и място на раждане
Дата и място на смърт
неизв.

Михаил Генчев Минчов (някъде Минчев) е български офицер, генерал-майор.

Роден е на 14 февруари 1896 г. в Асеновград. През 1916 г. завършва Военното училище в София. От 1920 г. е на служба в Лейбгвардейския конен полк. През 1928 г. е командир на ескадрон във втори конен полк[1]. На следващата година е назначен за Командир на кавалерийския отдел в Школата за ротни, батарейни и ескадронни командири (ШРБЕК)[2]. По-късно същата година е назначен за командир на ескадрон в ШРБЕК[3], след което от 1931 г. е командир на картечен ескадрон в ШРБЕК[4], а по-късно същата година е назначен за командир на ескадрон от ШРБЕК[5]. От 1934 г. е в свитата на царя[6], през 1935 г. е домакин на девети конен полк[7], а по-късно същата година е назначен за помощник-командир на Лейбгвардейския конен полк[8].

От 1936 г. подполковник Минчов изпълнява длъжността командир Лейбгвардейския конен полк[9], след което от началото на 1938 г. е временен е командир на трети конен полк[10], а по-късно същата година е става титулярен командир на полка[11]. От 1943 г. е командир на втора конна бригада, а от 1944 г. на втора конна дивизия. С дивизията си участва в първия период от българското участие във Втората световна война. На 10 ноември 1944 г. е отстранен от длъжност и уволнен от армията поради несправяне с командването на дивизията си.[12]

  1. Министерска заповед (МЗ) № 104б от 1928 г.
  2. МЗ № 131 от 1929 г.
  3. МЗ № 171 от 1929 г.
  4. МЗ № 65 от 1931 г.
  5. МЗ № 120 от 1931 г.
  6. МЗ № 259 от 1934 г.
  7. МЗ № 98 от 1935 г.
  8. МЗ № 334от 1935 г.
  9. МЗ № 353 от 1936 г.
  10. МЗ № 16 от 1938 г.
  11. МЗ № 91 от 1938 г.
  12. Ташев, Т., „Българската войска 1941 – 1945 – енциклопедичен справочник“, София, 2008, „Военно издателство“ ЕООД, с. 93
  • Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 3 и 4. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 259.