Никифор Никифоров – Уикипедия

Тази статия е за генерал-лейтенанта и политик. За генерал-майора вижте Никифор Никифоров (генерал-майор).
Никифор Никифоров
български генерал и политик
полковник Никифоров през 1895 г. Източник: ДА „Архиви“
полковник Никифоров през 1895 г. Източник: ДА „Архиви“
ЗваниеГенерал-лейтенант
Години на служба1879 – 1913
Служи наНационално знаме на България България
Род войскиПехота
Командвания6-и пехотен полк (СБВ)
10-и пехотен полк
7-и пехотен полк
9-и пехотен полк
4-та пехотна бригада
4-та пехотна дивизия
Пехотна инспекция
Министерство на войната (БВ)
Битки/войниСръбско-българска война
Балканска война
Междусъюзническа война
НаградиВижте по-долу
ОбразованиеНационален военен университет
Дата и място на раждане
Дата и място на смърт
12 август 1935 г. (77 г.)
РодстваХристо Никифоров, Стоян Никифоров, Стоян Никифоров
Никифор Никифоров в Общомедия

Никифор Петров Никифоров е български офицер (генерал-лейтенант), командир на 6-и пехотен полк през Сръбско-българската война, военен министър в периода (1911 – 1913), включително по време на Балканската война (1912 – 1913).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Никифор Никифоров е роден на 12/24 април 1858 г. в семейството на богат търговец в Ловеч. Учи в родния си град, а после в Германия и Австрия. Завръща се в Ловеч и помага на баща си в търговията.[1]

Никифоров завършва първия випуск на Военното училище в София (1879). През ноември е произведен в чин подпоручик и зачислен първоначално в 13-а пехотна плевенска дружина, а след това в 1-ви пехотен полк (1881 – 1884), където е ротен командир. На 30 август 1882 г. е произведен в чин поручик, през 1883 г. е изпратен на практическа служба в Одеса в руската армия. През 1884 г. завършва Офицерска стрелкова школа в Ораниенбаум, Русия. На 30 август 1885 г. е произведен в чин капитан. На 16 септември 1885 г. е назначен за командир на дружина в 1-ви пехотен полк.

През Сръбско-българската война (1885) година е командир на 6-и пехотен търновски полк, с който участва в боевете при Драгоман, Цариброд (11 – 12 ноември) и при овладяването на Пирот (14 – 15 ноември). Награден е с орден „За храброст“ IV степен.

През 1886 г. командва 10-и пехотен полк, който участва в потушаването на проруския преврат срещу княз Александър I Батенберг. На 1 април 1887 г. е произведен в чин майор и назначен за командир на 9-и пехотен полк и 4-та пехотна бригада (1887 – 1890)[2].

От 1890 до 1894 г. Никифор Никифоров е инспектор на пехотата, началник на 4-та пеша бригада, като на 2 август 1891 г. е произведен в чин подполковник,[3]. На 3 август 1895 г. е произведен в чин полковник и назначен за началник на Административния отдел и на Канцеларията на Военното министерство (1895 – 1904), като през 1900 г. е произведен в чин генерал-майор. От 1904 до 1910 г. е дипломатически агент (след 1909 г. – пълномощен министър) на България в Германия и Сакс-Кобург-Гота със седалище в Берлин[2].

След завръщането си в България Никифор Никифоров става военен министър в кабинета на Иван Евстратиев Гешов (1911 – 1913), а в навечерието на Балканската война е произведен в генерал-лейтенант. След Междусъюзническата война на 4 август 1913 г. преминава в запаса[2]. Той е и деятелен член на Ловчанското културно благотворително дружество в София[1].

На 2 август 1912 година, по случай 25-годишнината от идването си в България, цар Фердинанд произвежда 6 души генерал-майори в чин генерал-лейтенант. Никифоров е сред тях. Това е първият случай в историята на Третото българско царство, когато званието генерал-лейтенант е дадено на действащи офицери. Дотогава е давано само на офицери от запаса[4]. За политическата си дейност по време на войните за национално обединение, ген. Никифоров е обвинен от Народното събрание при управлението на Александър Стамболийски.[5]

Снимка от погребението на българския генерал Никифор Никифоров, София, 1935 г.

На 5 август 1920 г. преминава в опълчението.

Генерал-лейтенант Никифор Никифоров умира на 12 август 1935 година в София.

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Никифор Никифоров е брат на политика Христо Никифоров и чичо на неговия син Стоян Никифоров.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ а б Трифонов, Тр. Никифор Петров Никифоров // Ловеч и Ловчанско кн. 7. 1938. с. 249 – 250.
  2. ↑ а б в Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
  3. ↑ Черно море – седмичен вестник, ред. Петър Бобчевски, бр. 11, 22 август 1891 г., стр. 2
  4. ↑ Славова С., Дойнова Ц., Балканската война през погледа на един французин – сборник от документи, София, 1977, Военно Издателство, с. 57 – 58
  5. ↑ Утринна поща – Независим ежедневен информационен вестник / Ред. Н. Венедиков . – Варна; Кооп. печ. Гутенберг / брой 4, 04 март 1923 г., стр. 2

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 3 и 4. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 327.
  • Съединението 1885 – енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985.
  • Генерал Никифор Никифоров в сайта Изгубената България
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Никифор_Никифоров&oldid=12022640“.