Стефан Паприков – Уикипедия

Стефан Паприков
Министър на войната
Мандат30 януари 1899 – 31 март 1903
Министър-председател
1899Димитър Греков
ПредшественикНикола Иванов
НаследникМихаил Савов
Лична информация
Роден
Починал
30 май 1920 г. (на 62 г.)
Националност България
Професиягенерал-лейтенант • политик
Народен представител в:
XVII ОНС   
Портал Портална икона Политика
Стефан Паприков в Общомедия

Стефан Георгиев Паприков е български военен деец, генерал-лейтенант, дипломат и политик от Демократическата партия, почетен флигел-адютант на Княза.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Младежки години, начало на военна кариера[редактиране | редактиране на кода]

Стефан Паприков е роден на 12 април (24 април нов стил) 1858 г. в Пирдоп. През 1875 – 1876 г. е учител в Панагюрище, където се включва в Старозагорското въстание през 1875 г. и Априлското въстание през 1876 г.

След Освобождението постъпва в Командата на волноопределяющите се, а по-късно във Военното училище в София и завършва в първия випуск през ноември 1879 г. Произведен е в чин подпоручик и зачислен в Софийска № 1 пеша дружина. На 30 август 1882 г. е произведен в чин поручик, а през 1883 г. завършва Военната академия в Санкт Петербург и служи в 20-а пехотна дружина.[1] От 21 февруари 1884 г. е командир на Раховска № 12 пеша дружина. На 30 август 1885 г. е произведен в чин капитан. Служи в 3-та пеша бригада[2].

Сръбско-българска война (1885)[редактиране | редактиране на кода]

По време на Сръбско-българската война (1885) капитан Паприков е началник-щаб на Западния корпус и има заслуги за успешните действия на българските войски при Сливница (5 – 7 ноември) и ръководи операциите срещу Пирот, въпреки че първоначално подкрепя стратегията на княз Александър Батенберг за отстъпление.[3]

След войната е помощник-началник-щаб и участва в потушаването на проруския Офицерски бунт от 1887 г. На 1 април 1887 г. е произведен в чин майор, а на 18 август същата година е назначен за началник на Генералния щаб, след което е началник на Военното училище (1887 – 1891). На 2 август 1891 г. е произведен в чин подполковник и назначен за началник на Административния отдел в Щаба на войската (1891 – 1895). На 14 февруари 1892 г. е награден с орден „За заслуга“ „за усърдна и примерна служба“.[4] На 2 август 1895 г. е произведен в чин полковник. През 1896 – 1899 г. отново е началник на Генералния щаб, а след това е военен министър в правителствата на Димитър Греков, Тодор Иванчов, Рачо Петров, Петко Каравелов и Стоян Данев (1899 – 1903).[1][5] На 15 ноември 1900 г. е произведен в чин генерал-майор.

Кабинетът на Александър Малинов. От ляво надясно: Андрей Ляпчев, генерал Данаил Николаев, Никола Мушанов, Александър Малинов, Георги Калинков (чиновник), Стефан Паприков, Иван Салабашев и Михаил Такев. 1908 г.

След напускането на правителството Паприков за известно време е инспектор на пехотата (1904 – 1905), след което е изпратен като дипломатически представител на България в Русия (1906 – 1908). На 17 април 1908 г. е произведен в чин генерал-лейтенант и същата година се уволнява от армията и става министър на външните работи и изповеданията в правителството на Александър Малинов. Той е на тази длъжност по време на обявяването на независимостта на България и играе важна роля за дипломатическата ѝ защита.[1]

Къщата на Стефан Паприков на ул. Кракра 16 (сега Българо-американска кредитна банка)

След падането на правителството на Малинов Стефан Паприков става пълномощен министър на България в Русия (1910 – 1912).

Балканска война (1912 – 1913)[редактиране | редактиране на кода]

По време на Балканската война (1912 – 1913) е представител на България при Главната квартира на сръбската армия. Той участва и в българската делегация за сключването на Лондонския договор през 1913 г.[1]

Политическа кариера[редактиране | редактиране на кода]

Паприков е народен представител в XVII обикновено народно събрание (1914 – 1919). В периода 1915 – 1918 година е председател на Комисията за подпомагане на войнишките семейства.[1]

Генерал-лейтенант Стефан Паприков умира на 30 май 1920 година в София.

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Записки по военна администрация. Курс на Софийското военно училище. 1887.
  • Сборник на приказите, указите и циркулярите по военното ведомство. 1887.
  • Гургулят-Брезник-Трън и Пирот или Брезнишко-Трънският отряд в Сръбско-българската война 1885. 1891.
  • Кратък учебник по военна администрация. 1891.
  • Учебник по военна администрация. 1893.
  • Военна администрация. Военно домакинство. 1894.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ а б в г д Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
  2. ↑ Руменин, с. 24
  3. ↑ Съединението 1885 – енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985., с. 169
  4. ↑ ДЪРЖАВЕН ВЕСТНИК, Брой № 47, 29.02.1892, с. 13
  5. ↑ Известник – вестник:седмичник - Варна, брой 1 / 01 януари 1902 г., стр 1.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Съединението 1885 – енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985.
  • Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 5 и 6. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 24.
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
     Портал „Биографии“         Портал „Биографии“          Портал „Политика“         Портал „Политика“          Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България“          Портал „Османска империя“         Портал „Османска империя“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Стефан_Паприков&oldid=12051802“.