Правителството на Леонид Соболев е седмото правителство на Княжество България, назначено с Указ № 466 от 23 юни 1882 г.[1] на княз Александър I Батенберг. Управлява до 7 септември 1883 г., след което е наследено от второто правителство на Драган Цанков[2].
Кабинетът поддържа Режима на пълномощията – това е основната характеристика на вътрешната му политика. Едновременно с това правителството възстановява дейността на Народното събрание и премахва цензурата върху печата. Във външната политика приоритет се дава на развитието на българо-руските отношения в политически и икономически аспект. Вижданията на генералите съвпадат до голяма степен с програмата на консерваторите, участващи в правителството. Това е и причината през първите месеци на управление между тях да съществува единодействие[2].
Приет е нов избирателен закон, определящ имуществения и образователния ценз. Чиновниците се лишават от право на избираемост, намалява се броят на депутатите, мандатът им се увеличава на шест години. Князът запазва правото си да назначава подпредседателя и председателя на Народното събрание. Целта на този закон е да се ограничи достъпа на либералите до властта. Резултат от неговото приемане е първата победа на консерваторите в изборите за III обикновено народно събрание – 10 декември 1882 г. В хода на работата му са приети редица закони – „Законът за териториално-административното деление“, „Законът за чиновниците“, „Законът за преобразуване на натуралния десятък в паричен данък“ и прочее[2].
Отношенията между генералите и консерваторите рязко се влошават във връзка с дебатите по приоритетите в жп строителството. Консерваторите настояват България първо да изпълни задълженията си по Берлинския договор – строежа на отсечката Цариброд-Вакарел, която да я свърже със Западна Европа, Руските генерали настояват за предимство на „Дунавската железница“, за осигуряване на връзките с Русия. Разногласията в кабинета принуждават Соболев и Каулбарс да търсят сътрудничество с либералите. Това кара консерваторите да напуснат правителството, а генералите концентрират цялата политическа власт в свои ръце. На мястото на напусналите консерватори като управляващи министерствата са назначени либерали[2].
Соболев и Каулбарс се превръщат във врагове и основна опасност за княза. За да стабилизира позициите си, княз Александър I Батенберг отново търси помощта на руския император с искането ген. Казимир Ернрот да се завърне в България и отново да поеме властта, но получава отказ. Вместо това в София е командирован руският дипломат Александър Йонин, който подкрепя кабинета. Позицията на княза се влошава и от започналата дипломатическа атака срещу България. Турция и Гърция повдигат въпроса за вакъфските имоти (собствеността върху турските чифлици), направени са опити да се закрие Екзархията. Австро-Унгария и Германия са против инициативата на княза за балканско сближаване. Тежкото международно положение и засиленото движение за възстановяване на Търновската конституция принуждават монарха да възстанови конституцията на 6 септември 1883 г. и да разпусне кабинета[2].
Кабинетът, оглавен от Леонид Соболев, е образуван от представители на Консервативната партия и руски генерали, начело на военното министерство и на министерството на вътрешните работи.
Сформира се от следните 6 министри[2].
- 1: – създадено е с Указ № 463 от 23 юни 1882 г.
- Димитров, Илчо. Князът, конституцията и народът. Из историята на политическите борби в България през първите години след Освобождението. София, Издателство на „ОФ“, 1972.
- Стателова, Елена и др. История на България. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7.
- Стателова, Елена и др. История на Българската дипломация 1879–1913. София, Фондация „Отворено общество“, 1994 г. ISBN 954-520-038-3. Посетен на 10 март 2015.
- Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
- Христофоров, Асен. Избрани произведения и документи. Том 1. София, Българска народна банка, 2010. ISBN 978-954-8579-35-3. Посетен на 10 март 2015 г.
- ↑ ДВ. Указ № 466 от 23 юни 1882 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 67 от 24 юни 1882 г.
- ↑ а б в г д е Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2008. ISBN ISBN 954-528-790-X. с. 29-32.
- ↑ а б Стателова 1999, с. 33 – 34.
- ↑ Стателова 1994, с. 20.
- ↑ Христофоров 2010, с. 336.
- ↑ Димитров 1972, с. 151 – 152.
- ↑ Стателова 1994, с. 24 – 25.
- ↑ Енциклопедия „България“. Том 4. София, Издателство на БАН, 1984. с. 704
- ↑ Димитров 1972, с. 168.
French
Deutsch
7-о правителство на България
.svg){kind=small}