Правителство на Стефан Стамболов – Уикипедия

Правителство на Стефан Стамболов
 15-о правителство на България
Общи
Държавен главаФердинанд I
ПредседателСтефан Стамболов
Народно събрание
260 / 292
Сформиране20 август 1887
Разпускане19 май 1894
Първоначален състав
КоалицияНЛП, КП, ЛП (радослависти)
Министри4
~ мъже4
~ жени0
Хронология
Назначено отV ОНС

Стоилов 1
Стоилов 2

Правителството на Стефан Стамболов е петнадесетото правителство на Княжество България, назначено с Указ № 6 от 20 август 1887 г.[1] на княз Фердинанд Сакскобургготски. Управлява страната до 19 май 1894 г., след което е наследено от второто правителство на Константин Стоилов.[2]

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

Съставено е от фракцията на Либералната партия начело със Стефан Стамболов (от 1890 Народнолиберална партия) и деятели на бившата Консервативна партия непосредствено след избирането на Фердинанд Сакскобургготски за български княз. При управлението му новосъздадената българска държава преодолява вътрешните размирици от 1886 – 1887, развива индустрията си и пътната мрежа и открива първия си университет (Висшето училище в София). Външната политика е насочена към сближение с Англия и Австро-Унгария срещу Русия и с Османската империя срещу Сърбия и Гърция, в резултат на което се засилва българското влияние в Македония, намираща се под османска власт. Вътрешната политика е белязана от репресии над опозицията, политически процеси и ограничаване на свободното слово. Действията на правителството водят до укрепване на престола на Фердинанд в страната, но конфликтът с Русия остава неразрешен. Това и недоволството на армията и образуваната през 1893 „Съединена легална опозиция“ от авторитарния стил на управление на Стамболов позволяват на княза да се възползва от поредната му оставка и да замени кабинета на Народнолибералната партия с правителство начело с Константин Стоилов през пролетта 1894 година.[3]

Кабинетът, оглавен от Стефан Стамболов, е образуван главно от представители на Народнолибералната (Стамболова) партия.

Сформира се от следните 5 министри:[3]

министерство име партия
председател на Министерския съвет Стефан Стамболов Либерална партия (стамболовисти)
външни работи и изповедания Георги Странски Либерална партия (стамболовисти)
народно просвещение Георги Живков Либерална партия (стамболовисти)
вътрешни работи Стефан Стамболов Либерална партия (стамболовисти)
финанси Григор Начович Консервативна партия
военен Сава Муткуров военен
правосъдие Константин Стоилов Консервативна партия

Промени в кабинета

[редактиране | редактиране на кода]
министерство име партия
финанси Иван Салабашев Либерална партия (стамболовисти)
правосъдие Димитър Тончев Либерална партия (радослависти)
министерство име партия
външни работи и изповедания Стефан Стамболов (упр.) Народнолиберална партия
финанси Георги Живков (упр.) Народнолиберална партия
министерство име партия
външни работи и изповедания Димитър Греков Народнолиберална партия
финанси Христо Белчев Народнолиберална партия
министерство име партия
военен Михаил Савов военен
министерство име партия
финанси Григор Начович Народнолиберална партия
министерство име партия
правосъдие Димитър Греков (упр.) Народнолиберална партия
министерство име партия
правосъдие Иван Салабашев Народнолиберална партия
министерство име партия
финанси Иван Салабашев (упр.) Народнолиберална партия
министерство име партия
финанси Иван Салабашев Народнолиберална партия
правосъдие Панайот Славков Народнолиберална партия
министерство име партия
народно просвещение Стефан Стамболов (упр.) Народнолиберална партия
правосъдие Константин Поменов Народнолиберална партия
търговия и земеделие Панайот Славков Народнолиберална партия
обществени сгради, пътища и съобщения Димитър Петков Народнолиберална партия
министерство име партия
военен Рачо Петров военен

Международни отношения

[редактиране | редактиране на кода]
  • 10 август 1887 – Под руски натиск османският сюзерен обявява избора и присъствието на княз Фердинанд Сакскобургготски в България за незаконни.[5]
  • 3 юли 1888 – Българската администрация завзема насилствено жп линията ВакарелБелово от дружеството на Виталис, договорило експлоатацията ѝ с Високата порта.[6]
  • 5 юли 1890 – Османското правителство разрешава на Българската екзархия да изпрати митрополити в Скопска и Охридска епархия.[7]
  • 16 февруари 1892 – Българският дипломатически агент Георги Вълкович е убит в Цариград.[8]
  • 29 януари 1894 – Българските власти завземат станция Саранбей от Източните железници.[9]
  • 8 март 1894 – Княжество България и Османската империя уреждат спора за експлоатацията на жп линиите от Вакарел до Саранбей с даването им под наем на българското правителство. Стамболов задържа подписването на споразумението с повече от месец, докато Високата порта отстъпи на исканията му за автономия на българските училища в Македония.[9]
  • 12 април 1894 – Султанът издава берати за български владици във Велешка и Неврокопска епархия.[9]
  • октомври 1887 – С унищожаването на четите на Николай Набоков и Петър Боянов, навлезли в югоизточна България от Турция, са потушени окончателно опитите за въоръжена съпротива на русофилите.[10][11]
  • 28 септември 1887 – Избори за Петото обикновено народно събрание, предхождани от погроми над опозицията, съпроводени с насилие на редица места в страната и спечелени от стамболовистите, които сформират своя партия няколко години по-късно (1890 – 1892).[11]
  • 13 декември 1887 – Народното събрание приема Закон за печата, който позволява на правителството да спре почти всички опозиционни вестници.[12]
  • 14 декември 1887 – Парламентът гласува Закон за изтребление на разбойничеството, насочен, освен срещу разбойниците, и срещу селата, съпротивляващи се на данъчните власти.[13]
  • януари 1890 – Разкрит е заговорът на Коста Паница.[14]
  • 15 март 1891 – При атентат срещу министър-председателя Стефан Стамболов в София е убит министърът на финансите Христо Белчев. Атентът е последван от масови репресии над опозицията.[8]
  • 7 декември 1892 – Народното събрание приема Закон за изменение на конституцията, който позволява бъдещият първороден син на княз Фердинанд да бъде католик и така изпълнява условието на пармския дук Роберт да даде дъщеря си за жена на княза. Законът предизвиква остър конфликт на правителството с Екзархията.[15]
  • май 1893 – Четвъртото велико народно събрание утвърждава конституционните промени, които, освен условието за вярата на престолонаследника, включват и намаляване на депутатите в народното събрание. В новата редакция на член 86 един народен представител вече се избира не от 10 000, а от 20 000 избиратели.[16]

Стопанство и финанси

[редактиране | редактиране на кода]
  • 31 юли 1888 – Открит е международният трафик по железопътната линия ВиенаБелградСофияЦариград.[6]
  • 5 октомври 1888 – Правителството на Стамболов взема заем от Лондон на стойност близо 47 милиона златни лева при 6 % лихва. Постъпленията са използвани за откупуването на жп линията РусеВарна от английския ѝ собственик. Това е първият кредит на Княжеството в чужбина. До 1892 общата стойност на взетите кредити надвишава 217 милиона златни лева.[17]
  • 14 ноември 1889 – С Великобритания е сключена първата самостоятелна търговска спогодба на Княжество България; митото на английските стоки е повишено от 8 на 10,5 % за едногодишния период, в който действа споразумението.[18]
  • 18 май 1890 – Първи превози по жп линията ЯмболБургас.[14]
  • 15 август – 1 ноември 1892 – В Пловдив се състои Първото българско земеделско-промишлено изложение.[19]
  • 9 декември 1893 – Открита е железопътната линия СофияПерник.[14]

Правителството на Стамболов увеличава за броени години почти двойно държавните разходи за обслужване на задълженията по Берлинския договор, изграждане на пътната инфраструктура, засилване на армията и други цели. От 55,2 през 1886 разходната част на бюджета нараства до 104,8 милиона лева през 1892 г. С част от тези средства през 1888 г. е достроена железопътната връзка с Централна Европа, развива се пътната мрежа (през 1887 – 1894 са построени 360 km железници от общо 1079 km през 1899 г.), разширени са пристанищата Варна и Бургас, като същевременно е запазено златното покритие на лева. Строежите са финансирани със заеми от Англия и Австро-Унгария.[20]

В стопанската си политика Стамболов се стреми да насърчи и защити развитието на българската промишленост. Израз на това са търговските спогодби с Великобритания, Германия и други западноевропейски държави от 1889 – 1890, които заменят ниските вносни мита от османско време с по-високи.[21] В поддържането на минното дело, рударството и други производствени сектори правителството прилага концесионна система, която облагодетелства отделни предприемачи (често приближени на политическото ръководство) с данъчни облекчения и изкупуване на продукцията от държавата. Опитите за подпомагане на индустрията като цяло се ограничават в закон от 1891 за снабдяване на армията с храна и облекло от местни източници. Законопроектите за насърчаване на местната промишленост от 1887 и 1892 не са приети от съображения за реакцията на Австро-Унгария.[22][23] При управлението на Стамболов са построени десетки фабрики. Броят на по-големите предприятия е удвоен, но, както и преди, те задоволяват едва 14 % от нуждите на страната.[21]

Образование и култура

[редактиране | редактиране на кода]
  • декември 1888 – Създаденият през октомври висш педагогически курс към Софийската класическа гимназия е преобразуван със закон във Висше училище (бъдещия Софийски университет), учредено официално на 1 януари 1889. През следващите три години се обособяват Историко-филологически, Физико-математически и Юридически отдел на Висшето училище.[24][25]
  • декември 1891 – Влиза в сила Закон за народното просвещение, с който се повишава цензът за преподавателите и се организира и централизира ръководството на основните и средните училища.[26]
  • Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.
  • Попов, Радослав и др. История на България (681 – 1960). Том 2. София, Издателство „Аргес“, 1995.
  • Стателова, Елена и др. История на България. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7.
  1. Дв. Указ № 5 от 20 август 1887 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 93 от 22 август 1887 г.
  2. Попов 1995, с. 92, 121.
  3. а б Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 52-57.
  4. „Министерство на обществените сгради, пътищата и съобщенията“ и „Министерство на търговията и земеделието“, във: Ангелова, Й. и др. Българските държавни институции 1879 – 1986 Архив на оригинала от 2015-01-18 в Wayback Machine.. Енциклопедичен справочник. София, Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, 2008 Посетен на 4 юли 2015
  5. Стателова 1999, с. 105.
  6. а б Стателова 1999, с. 110.
  7. Стателова 1999, с. 115.
  8. а б Стателова 1999, с. 117.
  9. а б в Стателова 1999, с. 126 – 127.
  10. Енциклопедия „България“. София, Издателство на БАН, т. 1 (1978), с. 367, т. 4 (1984), с. 404
  11. а б Попов 1995, с. 97 – 98.
  12. Стателова 1999, с. 107.
  13. Стателова 1999, с. 106 – 107.
  14. а б в Попов 1995, с. 108.
  15. Стателова 1999, с. 121 – 123.
  16. Попов 1995, с. 103.
  17. Попов 1995, с. 77, 107.
  18. Попов 1995, с. 75, 106 – 107.
  19. Стателова 1999, с. 119 – 120.
  20. Попов 1995, с. 75 – 77, 107 – 108.
  21. а б Попов 1995, с. 75.
  22. Попов 1995, с. 104 – 106.
  23. Стателова 1999, с. 118 – 119.
  24. Попов 1995, с. 321 – 322.
  25. Енциклопедия „България“. София, Издателство на БАН, т. 1 (1978), с. 683
  26. Стателова 1999, с. 121.