Правителство на Иван Багрянов – Уикипедия

Правителство на Иван Багрянов
 61-во правителство на България
Общи
Държавен главаРегентство
(Симеон II)
ПредседателИван Багрянов
Сформиране1 юни 1944
Разпускане2 септември 1944
Първоначален състав
Министри10
~ мъже10
~ жени0
Представителство
Народно събрание
142 / 152
Хронология
Назначено отXXV ОНС

Божилов
Муравиев

Правителството на Иван Багрянов е шестдесет и първото правителство на Царство България, назначено с Указ № 6 от 1 юни 1944 г.[1]. Управлява страната до 2 септември 1944 г., след което е наследено от правителството на Константин Муравиев[2].

Политика[редактиране | редактиране на кода]

Основната задача на новото българско правителство е да се удържи натискът от страна на Германия за прякото участие на страната във военните действия и да не се допусне окупиране на българските територии от съветската армия. За да избегне тази опасност, кабинетът трескаво търси възможност за сключване на примирие с Великобритания и САЩ (на 6 юни 1944 г. войските им дебаркират във Франция). В Кайро на среща с официални представители на двете страни е изпратен бившият председател на Народното събрание – англофилът Стойчо Мошанов. От започналите преговори става ясно, че съюзниците са разпределили Балканите на сфери на влияние и България е обещана на СССР. Примирие със САЩ и Великобритания може да се сключи или при безусловната капитулация на страната, или при териториални отстъпки на Гърция (вододайната зона на Рило-Родопския масив)[2].

Вътрешна политика[редактиране | редактиране на кода]

На 7 август 1944 г. легалната опозиция излиза с нова декларация, подписана и от четрима представители на Отечествения фронт. В нея се настоява за назначаване на ново правителство, което да възстанови правата и свободите, залегнали в Търновската конституция. Опозицията настоява за преустановяване на военните действия между България и западните съюзници. Специално място в декларацията се отделя на обвързването на България със СССР.

На 23 август 1944 г. с разгрома на германците завърша Яшко-Кишиневската битка. Войските на Трети украински фронт достигат българската граница. Три дни по-късно правителството обявява, че Царство България ще спазва пълен неутралитет спрямо воюващите страни. От прегрупирането на съветските части по северната граница на България, пропагандата на руските радиостанции и поведението на САЩ и Великобритания става ясно, че той няма да бъде зачетен. Управляващите среди правят последен опит да запазят независимостта на страната – възложено е на легалната опозиция да образува правителство[2].

Съставяне[редактиране | редактиране на кода]

Кабинетът, оглавен от Иван Багрянов, е образуван от политически дейци с прогерманска ориентация, провеждащи политиката на регентите[2].

Кабинет[редактиране | редактиране на кода]

Сформира се от следните 10 министри[2].

министерство име партия
председател на Министерския съвет Иван Багрянов безпартиен
вътрешни работи и народно здраве Александър Станишев безпартиен
външни работи и изповедания Иван Багрянов (упр.) безпартиен
народно просвещение Михаил Арнаудов безпартиен
финанси Димитър Савов безпартиен
правосъдие Руси Русев (упр.) безпартиен
война Руси Русев военен
търговия, промишленост и труд Христо Василев безпартиен
земеделие и държавни имоти Дончо Костов безпартиен
обществени сгради, пътища и благоустройство Борис Колчев (упр.) безпартиен
железници, пощи и телеграфи Борис Колчев безпартиен

Промени в кабинета[редактиране | редактиране на кода]

от 12 юни 1944[редактиране | редактиране на кода]

министерство име партия
външни работи и изповедания Първан Драганов безпартиен
земеделие и държавни имоти Руси Русев военен
правосъдие Александър Сталийски безпартиен
обществени сгради, пътища и благоустройство Славейко Василев безпартиен

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ДВ. Указ № 6 от 1 юни 1944 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 113 от 1 юни 1944 г.
  2. а б в г д Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2008. ISBN ISBN 954-528-790-X. с. 218-222.