Третото правителство на Константин Стоилов е седемнадесето правителство на Княжество България, назначено с Указ № 14 от 9 декември 1894 г.[1] на княз Фердинанд Сакскобургготски[2]. Управлява страната до 18 януари 1899 г., след което е наследено от правителство на Димитър Греков[2].
По негово време е преодолян 10-годишният конфликт с Русия, а Фердинанд е международно признат за български княз. Вътрешнополитическата либерализация след свалянето на Стамболов води до съживяване и укрепване на основните политически партии в Княжеството – Либерална, Прогресивно-либерална и Демократическа, наред с управляващата Народна партия[3].
Правителството на Стоилов насърчава индустрията и земеделието с данъчни облекчения и кредит, увеличава облагането на вносните стоки и развива мащабно железопътно строителство, но не успява да компенсира нарасналите държавни разходи и изпада в зависимост от чуждестранните (австрийски и френски) кредитори.[3][4]
Кабинетът, оглавен от Константин Стоилов, е съставен от представители на Народната партия и руски офицер, начело на Военното министерство.
Сформира се от следните 7 министри и един председател[3].
- 20 декември 1894 – Обявена е частична политическа амнистия за водачите на опозицията. Петко Каравелов е освободен от затвора, а на Драган Цанков е позволено да се върне от изгнание. От амнистията са изключени стамболовите министри и офицерите, емигрирали след преврата от 1886 година.[5]
- 3 юли 1895 – Убийство на Стефан Стамболов.[6]
- 2 февруари 1896 – Престолонаследникът Борис е покръстен от католическо в православно вероизповедание. В отговор Русия възобновява дипломатическите си отношения с България, прекъснати през 1886 година. Великите сили признават княз Фердинанд за законен български владетел.[7]
- 21 декември 1896 – Народното събрание приема нов закон за амнистията, който позволява на политическите емигранти, напуснали страната по време на размириците от 1886-1887 година, да се завърнат в България.[8]
- 22 януари 1898 – Споразумение с Русия за приемане на българските офицери-емигранти, преминали на руска служба след 1886, обратно в българската армия.[9]
- 19–26 март 1895 – Македонските дружества в България се обединяват в общ, Македонски комитет за въоръжена борба с цел автономия на Македония.[10]
- юни–юли 1895 – Четническа акция на Македонския комитет: чети, организирани със знанието и подкрепата на министър-председателя Стоилов и военния министър Рачо Петров, навлизат в Кратовско, Малешевско, Мелник и Доспат и водят сражения с турски войски. Българското правителство се опитва да използва дейността на комитета, за да издейства реформи в Македония, но е принудено да ги спре след остри реакции от Австро-Унгария, Русия и балканските съседи.[11][12]
- април 1896 – Османските власти издават ираде за въвеждане на административни реформи в Одринско, Македония и Косово. Те предвиждат известен контрол (инспектори) върху правораздаването и финансите, но не допускат християни нито в местната управа, нито в полицията, както иска българското правителство.[13]
- юли 1896 – Избухва поредното въстание на гърците от Крит за присъединяване на острова към Гърция. Гръцки чети навлизат в Южна Македония.[14]
- 19 февруари 1897 – Сключена е българо-сръбска спогодба. В условията на международната криза, предизвикана от Критското въстание, България и Сърбия се договарят да пазят териториалното статукво на Балканите, да си помагат в развитието на националната, религиозната и училищната дейност в Македония и да не предприемат агресивни действия без предварителни консултации.[15]
- март 1897 – Османското правителство допуска откриване на сръбски училища в Солунския и Битолския вилает.[16]
- 6 април 1897 – Избухва гръцко-турска война, приключила с поражение на Гърция няколко месеца по-късно.[17] Правителството на Стоилов се възползва от затрудненията на Османската империя, за да издейства отстъпки за Българската екзархия и учредяване на български търговски агентства в Одрин, Дедеагач, Сяр, Солун, Битоля и Скопие.[18][19]
- 26 октомври 1897 – Султанът издава берати за назначаване на български митрополити в Битоля, Дебър и Струмица.[20]
- 20 декември 1894 – Правителството прокарва през VIII обикновено народно събрание Закон за насърчаване на местната промишленост, който се отнася до текстила, производството на фаянс, хартия, тухли и други отрасли и предвижда безмитен внос на суровини и машини, намалени железопътни тарифи и данъчни облекчения за по-големите предприятия.[21]
- 20 декември 1894 – На мястото на десятъка и емляка е въведен поземлен данък.[22]
- 20 декември 1894 (1 януари 1895 по нов стил) – Гласуван е и Закон за акцизите и повишаване на вносните мита, който задължава правителството да договори с Великите сили промени в търговските им привилегии по Берлинския договор и го вкарва в конфликт с Австро-Унгария.[23]
- 20 юни 1895 – Железопътната линия Каспичан – Шумен, част от проектираната жп връзка на София и Варна, е въведена в експлоатация.[24]
- 30 юли 1896 – Правителството на Стоилов и международен банков синдикат начело с Париба сключват „Земеделски заем“. България получава 30 милиона лева (при 5 % лихва) за капитализиране на земеделските каси, инвестиране в инфраструктурата (жп линиите от София за Каспичан и Кюстендил) и обслужване на стари дългове.[25]
- октомври 1896 – Правителството започва „паралелната“ жп линия Саранбей – Пловдив – Нова Загора, която трябва да направи търговията в Южна България независима от Компанията на Източните железници. Проектът засяга интересите на Дойче банк и Париба, които блокират строежа с финансов натиск върху България.[26]
- края на 1896 – Търговски договор с Австро-Унгария урежда двустранния митнически конфликт, въвежда увеличени и специфични мита за австро-унгарските стоки в България.[27]
- 6 февруари 1897 – Тръгват първите влакове между Перник и Радомир. Линията е част от проекта за свързване на София с Кюстендил и Македония.[24]
- 20 февруари 1897 – Открита е жп линията през Искърското дефиле от София до Роман.[24]
- ноември 1898 – Споразумение за конверсионен заем от обединение на френски, австрийски и германски банки намалява лихвата на българските задължения от 6 на 5 % при размер от 290 милиона лева. Част от заема е за наемане на Източните железници в Южна България от българското правителство. Тези условия са отхвърлени от Народното събрание през декември.[28]
- 14/26 януари 1899 – Стоилов и останалите министри подават оставка вследствие от провала на конверсионния заем.[29]
- ↑ ДВ. Указ № 14 от 9 декември 1894 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 266 от 9 декември 1894 г.
- ↑ а б Ангелова, Й. и др. Българските държавни институции 1879–1986 Архив на оригинала от 2015-01-18 в Wayback Machine.. Енциклопедичен справочник. София 2008 (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, посетен на 02.05.2015)
- ↑ а б в Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 61-66.
- ↑ Стателова, Елена и др. История на България. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7. с. 132-133, 140-142, 153-155.
- ↑ Стателова 1999, с. 135.
- ↑ Стателова 1999, с. 140.
- ↑ Стателова 1999, с. 141.
- ↑ Стателова 1999, с. 150.
- ↑ Стателова 1999, с. 151.
- ↑ Колектив. Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944. Том 2. София, МНИ, 1995. с. 66 – 69.
- ↑ Мичев 1995, с. 74 – 83.
- ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 56-59.
- ↑ Попов, Радослав и др. История на Българската дипломация 1879–1913 г. София, Фондация „Отворено общество“, 1994. ISBN 954-520-038-3. с. 223. Посетен на 26.04.2015.
- ↑ Попов 1994, с. 228.
- ↑ Попов 1994, с. 238 – 239.
- ↑ Попов 1994, с. 241.
- ↑ Стателова 1999, с. 147 – 150.
- ↑ Силянов 1983, с. 65.
- ↑ Попов 1994, с. 242 – 250.
- ↑ Попов 1994, с. 249.
- ↑ Стателова 1999, с. 138.
- ↑ Стателова 1999, с. 136.
- ↑ Тодорова, Цветана и др. История на външния държавен дълг на България 1878-1990 г. Част 1. София, Българска народна банка, 2009. ISBN 978-954-8579-18-6. с. 54. Посетен на 29.04.2015.
- ↑ а б в Доклад до Негово величество Фердинанд I, цар на българите, по случай 25-годишнината от възшествието му на българския престол, 1887–1912. От Министерския съвет, с. 700-701. София, Държавна печатница, 1912. Онлайн: Дигитална библиотека СУ „Св. Климент Охридски“. Посетена на 15.07.2015.
- ↑ Тодорова 2009, с. 58 – 59.
- ↑ Тодорова 2009, с. 59 – 62.
- ↑ Стателова 1999, с. 153.
- ↑ Тодорова 2009, с. 69 – 71.
- ↑ Тодорова 2009, с. 71.
French
Deutsch
17-о правителство на България
.svg){kind=small}