Константин Стоилов – Уикипедия

Константин Стоилов
български политик
Роден
Починал
23 март 1901 г. (47 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България

Религияправославие
Учил вРобърт колеж
Хайделбергски университет
Политика
ПрофесияЮрист
ПартияКонсервативна партия (1879 – 1884)
Народна партия (1894 – 1901)
Народен представител в:
УС   I ВНС   I ОНС   II ОНС   II ВНС   IV ОНС   III ВНС   V ОНС   VI ОНС   VIII ОНС   IX ОНС   X ОНС   
8-и министър-председател на България
29 юни20 август 1887
19 май 1894 – 18 януари 1899
Константин Стоилов в Общомедия

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

Константин Стоилов Константинов е български държавник.

Той е сред ръководителите на Консервативната партия в борбите срещу Търновската конституция през първите години на Княжество България. Министър-председател през 1887 и 1894 – 1899 година. Основател и лидер на Народната партия от 1894 до смъртта си през 1901 година.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход и ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Родният дом на Стоилов в Стария град в Пловдив

Константин Стоилов е роден на 23 септември 1853 г. в Пловдив, Османска империя. Баща му е Стоил Константинов от Ески Заара, а майка му Мария Моравенова е от видния копривщенски род Моравенови.[1]

Учи в Пловдивското епархийско училище „Свети Кирил и Методий“ при Йоаким Груев.[2] През 1871 г. завършва Робърт колеж в Цариград. През 1876 г. като студент по право и философия в Германия е посветен в масонството в ложа „Аполо“ в Лайпциг, чийто член остава до края на живота си[3]. През 1877 г. защитава докторат по право в Хайделбергския университет, а след това учи гражданско право в Париж.[4]

Политическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

В Учредителното събрание (1879)[редактиране | редактиране на кода]

Делегацията от Великото народно събрание, която връчва на Александър Батенберг акта за избирането му за български княз през май 1879 г. Стоилов е прав – вторият отляво

Стоилов се завръща в България скоро след Освобождението. От август 1878 г. е назначен от временните руски власти за член на Пловдивския губернски съд. През януари 1879 г. се премества в София, където оглавява Софийския губернски съд. В качеството си на негов председател става депутат по право в Учредителното събрание, което се събира в Търново, за да изработи конституцията на Княжество България.[5]

Въпреки че в по-ранните си години симпатизира на „младите“, в Учредителното събрание Стоилов става един от изявените „стари“ – привърженици на постепенния, легален метод за отмяна на Берлинския договор и на по-консервативен вариант на основния закон на Княжеството.[5]

След избирането на Александър Батенберг за български княз (май 1879) Стоилов става негов личен секретар, а по-късно (1880 – 1883) завежда политическия му кабинет.[6] За кратко, от 17 февруари до 1 март 1880 година, временно управлява външното министерство, тъй като неговият титуляр Никола Стойчев е на международна конференция във Виена.[7]

При Режима на пълномощията (1881 – 1883)[редактиране | редактиране на кода]

Привърженик на засилването на монархическата власт и ограничаването на парламента и избирателните права, Стоилов подкрепя суспендирането на Търновската конституция през юли 1881 г., като за кратко изпълнява длъжността на външен министър в новото правителство.[8] От октомври 1881 до януари 1882 г. отбива военната си служба във 2-ри конен полк, базиран в Шумен. Излиза в запас като подпоручик.[1]

С изключителното съдействие на д-р Константин Стоилов четирикласното дотогава училище във Видин става Скобелева гимназия на 11 май 1882 г., за което е удостоен със званието „Почетен гражданин на Видин“.[9]

В края на 1882 г. поема ръководството на Министерството на външните работи и изповеданията в правителството на Соболев, раздирано от остър конфликт между министрите консерватори и руските генерали, които са начело на военното и вътрешното министерство. Задържа се на поста малко повече от 2 месеца, принуден от Соболев да го напусне заради заточаването на Мелетий Софийски.[10]

Като представител на България подписва железопътната конвенция, с която Княжеството се задължава да построи отсечката от железопътната линия Виена – Цариград през Вакарел, София и Цариброд.[11]

През август 1883 г. Стоилов е назначен за дипломатически агент на българския княз в Петербург със задачата да намери компромис между Батенберг и Александър III, претендиращ за контрол върху вътрешната политика на България. Руското правителство отказва да го приеме и той е принуден да се завърне в София.[12]

През септември същата година Стоилов влиза като министър на правосъдието в коалиционното правителство на либерали и консерватори начело с Драган Цанков. Подава оставка заедно с останалите консерватори през декември с.г., след като прокарват желаните промени в конституцията.[13]

В политическата опозиция (1884 – 1886)[редактиране | редактиране на кода]

След оставката си от кабинета Цанков Стоилов се оттегля за кратко от политическия живот и започва адвокатска практика.[14] През 1884 г. той става действителен член на Българското книжовно дружество.[4] През същата година е избран за депутат в IV обикновено народно събрание. Един от водачите на парламентарната опозиция срещу правителството на Петко Каравелов. Оспорва като нереалистични законопроектите на Каравелов за финансиране на жп линията Вакарел–Цариброд и експлоатиране на железниците от държавата, приети от мнозинството през януари 1885 г.[15]

След избухването на Сръбско-българската война през 1885 г. Стоилов е мобилизиран в армията. Участва във войната като командир на конен взвод. Награден е с орден „За храброст“ IV степен.[1]

По време на Регентството (1886 – 1887)[редактиране | редактиране на кода]

На 9 август 1886 г. княз Александър е арестуван и изведен насила от България. Извършителите на преврата канят Стоилов да влезе в обявеното от тях правителство. Той отказва, но съдейства на Каравелов за преодоляване на конфронтацията между привърженици и противници на Батенберг. В новото Каравелово правителство, което трае само четири дни (12 – 16 август) Стоилов е министър на външните работи. След краткотрайното завръщане на Батенберг и окончателната му абдикация (26 август), Стоилов влиза и в правителството на Радославов, като поема министерството на правосъдието.[16]

Във вътрешнополитическата и международна криза, предизвикана от овакантяването на българския престол, Стоилов изпълнява редица дипломатически мисии. През ноември 1886 г. е избран от III велико народно събрание в състава на тричленна делегация (заедно с Димитър Греков и Константин Хаджикалчов), която в края на същата и началото на следващата година посещава Виена и останалите столици на големите европейски държави (без Петербург) в опит да намери приемлив за силите кандидат за български княз.[17] Преди завръщането си в Княжеството Стоилов спира в Цариград, където представлява Регентството в безуспешните преговори с оглавилия русофилската опозиция Драган Цанков.[18]

През март 1887 г. заминава отново (този път сам) за Виена. В продължение на два месеца преговаря първо с Батенберг за завръщането му на престола, а после с принц Фердинанд Сакскобургготски, Йохан Салватор и други кандидати.[19] Резултат от тези преговори е избирането на Фердинанд за български владетел. След оставката на несъгласния Радославов (юни 1887), Стоилов оглавява преходното правителство, което дочаква пристигането и коронясването на Фердинанд през август.[20]

При управлението на Стамболов (1887 – 1894)[редактиране | редактиране на кода]

Новият княз назначава доскорошния регент Стефан Стамболов за министър-председател, а Стоилов взима отново министерството на правосъдието. Стоилов съдейства за укрепването на властта на Фердинанд и Стамболов, като в края на 1887 г. прокарва рестриктивен закон за печата и закон за изтребление на разбойничеството.[4]

През август 1888 г. Стамболов изпраща Стоилов в Западна Европа, за да убеди Великите сили да принудят Османската империя да даде повече права на българите в подвластната ѝ Македония. Стоилов се среща последователно с италианския премиер Франческо Криспи в Рим, с британския лорд Солсбъри в Диеп и с австро-унгарския външен министър граф Калноки във Виена. Резултатът от тези сондажи е негативен за българското правителство и го принуждава да отложи опитите за прокарване на реформи в Македония.[21]

В края на 1888 г. Стоилов напуска правителството, недоволен от управленските методи на Стамболов и използването на съда за политически процеси.[22]

Министър-председател (1894 – 1899)[редактиране | редактиране на кода]

Указ на княз Фердинанд I за назначаване на правителството на Стоилов, 19 май 1894
Министрите в правителството на Константин Стоилов. Източник: ДА „Архиви“

Без да е сред най-активните противници на Стамболовия режим, през 1893 г. Стоилов се включва в така наречената „Обединена опозиция“, която разчита на княз Фердинанд да отстрани Стамболов. През май 1894 г., когато това става, князът назначава Стоилов за министър-председател, начело на коалиционен кабинет от либерали, съединисти и бивши консерватори.[4] С част от тези фракции през юни Стоилов създава Народната партия заедно с печатния ѝ орган – вестник „Мир“.[4] Печели парламентарните избори през септември и в края на 1894 г. съставя чисто народняшко правителство като премиер и министър на вътрешните работи.[23]

Преодолявайки колебанията на Фердинанд и съпротивата на външния министър – австрофила Григор Начович, в началото на 1896 г. Стоилов издейства миропомазването на престолонаследника Борис в православното изповедание – акт, с който е сложен край на българо-руския разрив от 1886 г. и е спечелено дипломатическото признание на българския владетел от Русия, Турция и европейските велики сили.[24]

За да подтикне властите в Османската империя към реформи, които да подобрят положението на българите в нейните предели, през лятото на 1895 г. Стоилов насърчава и поддържа неофициално четническа акция в Македония, но не постига желания ефект.[25] Усилията му в подкрепа на църковната и училищната дейност на Българската екзархия в Македония са по-успешни с назначаването през 1897 г. на български митрополити в Битолската, Дебърската и Струмишката епархия.[26]

При управлението на Стоилов държавата полага грижи за стимулиране на селското стопанство чрез капитализирането и уреждането на земеделските каси (1895) и на местната промишленост чрез редица данъчни и тарифни облекчения, регламентирани със специален закон от края на 1894 г. Провежда се и мащабно строителство на жп линии, водещи от столицата към Македония и Северна България. Тази политика изисква големи разходи и води до значителен бюджетен дефицит. След продължителни преговори, в края на 1898 г. Стоилов постига споразумение с френските и немските кредитори за конверсионен заем. Условията на споразумението предизвикват сериозна обществена съпротива и разединение в управляващото мнозинство, част от което гласува в Народното събрание срещу заема. Това става повод за Стоилов да се оттегли от премиерския пост в началото на 1899 г.[27]

Личен живот[редактиране | редактиране на кода]

Константин Стоилов встъпва в брак с Христина Тъпчилещова на 31 януари 1888 г. Те имат 5 деца: Стоил, Христо, Петко, Борис, Марийка.[28]

Семейният гроб на Константин Стоилов в парцел 47 на Софийските централни гробища (42°42′48″ с. ш. 23°20′00.5″ и. д. / 42.713333° с. ш. 23.333472° и. д.)

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Кокеров, Георги. Създател на българската държавност. Живот и дейност на доктор Константин Стоилов. Във: Списание „НИЕ“, 2000 г., № 6. Посетен на 6 юли 2015 г.
  2. Груев, Й. Моите спомени. Пловдив, Печатница на Х. Г. Данов, 1906. с. 14. Посетен на 11 октомври 2017.
  3. Капана.БГ. Архивите разказват: На днешния ден преди 166 години в Пловдив е роден най-европейският български политик // kapana.bg. 23 септември 2019. Посетен на 20 март 2022.
  4. а б в г д Енциклопедия „България“. Том 6. София, Издателство на БАН, 1988 г., с. 461
  5. а б Гешева, Йорданка. Д-р Константин Стоилов в Учредителното събрание на нова България, с. 57 – 58. В: Годишник на Регионален исторически музей – Пловдив, 2009 Архив на оригинала от 2017-06-10 в Wayback Machine.. Посетен на 06.07.2015.
  6. Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
  7. Цачевски, Венелин. Казимир Ернрот в историята на България. Военачалник и държавник. София, Изток-Запад, 2013. ISBN 978-619-152-260-6. с. 181 – 182.
  8. Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том 1. София, Български писател, 1990. с. 301 – 302. Посетен на 06.07.2015.
  9. Панталей Янакиев, vidin-online.com, посетен на 18 март 2019
  10. Димитров, Илчо. Князът, конституцията и народът. Из историята на политическите борби в България през първите години след Освобождението. София, Издателство на ОФ, 1972. с. 149 – 152.
  11. Радев 1990, с. 400 – 401.
  12. Радев 1990, с. 380 – 381.
  13. Стателова, Елена и др. История на България. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7. с. 40 – 41.
  14. Радев 1990, с. 425.
  15. Радев 1990, с. 440 – 441.
  16. Стателова 1999, с. 91 – 93.
  17. Танкова, Василка и др. История на Българската дипломация 1879 – 1913 г. София, Фондация „Отворено общество“, 1994. ISBN 954-520-038-3. с. 105, 112 – 116. Посетен на 06.07.2015.
  18. Танкова 1994, с. 116 – 118.
  19. Танкова 1994, с. 119 – 121.
  20. Стателова 1999, с. 103 – 104.
  21. Танкова 1994, с. 137 – 138.
  22. Стателова 1999, с. 108.
  23. Стателова 1999, с. 130.
  24. Радев, Симеон. Лица и събития от моето време. Том 2. София, Издателство „Захарий Стоянов“, 2014. ISBN 978-954-09-0873-1. с. 117 – 121, 126 – 129.
  25. Радев 2014, с. 106 – 111.
  26. Стателова 1999, с. 150.
  27. Стателова 1999, с. 137 – 138, 153 – 155, 160.
  28. „Д-ръ К. Стоиловъ – Речи“, Христо К. Стоиловъ и Борисъ К. Стоиловъ, София, 1939, стр. XVII.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]