Правителство на Кимон Георгиев 1 – Уикипедия

Правителство на Кимон Георгиев 1
 51-во правителство на България
Общи
Държавен главаБорис III
ПредседателКимон Георгиев
Сформиране19 май 1934
Разпускане22 януари 1935
Първоначален състав
Партия(и)безпартийни
Министри8
~ мъже8
~ жени0

Мушанов
Златев

Първото правителство на Кимон Георгиев е петдесет и първо правителство на Царство България, назначено с Указ № 2 от 19 май 1934 г.[1] на цар Борис III. Управлява страната до 22 януари 1935 г., след което е наследено от правителството на Пенчо Златев.

Деветнадесетомайският преврат е посрещнат враждебно от всички политически партии, представители на които го осъждат в различна степен. Въпреки че те не организират активна съпротива срещу новото правителство, то предприема превантивни мерки срещу някои политически лидери – в провинцията са интернирани земеделци, като Димитър Гичев и Христо Стоянов, социалисти, като Петър Джидров, либерали, като Боян Смилов, бивши офицери, като Димитър Порков, и общественици, като Данаил Крапчев.[2][3]

Българската работническа партия отправя призив за обща стачка и въстание, но той остава без последствия. Правителството полага особени усилия за ликвидирането на комунистическите групи в армията и на запазената след забраната на партиите нелегална комунистическа организация. Над 500 комунисти получават тежки присъди, включително смъртни, десетки са убити, а голям брой са принудени да напуснат страната.[4][3]

Още в първите дни на съществуването си новото правителство пристъпва към съществени преобразувания във вътрешния живот на страната. Народното събрание е разпуснато и кабинетът управлява с наредби закони, подписвани от царя, позовавайки се на член 47 от Търновската конституция. На 14 юни са забранени политическите партии и профсъюзите, както и техните печатни органи, а имуществото им е национализирано. Окръзите и общините са окрупнени, самоуправлението им е премахнато и заменено с назначавани от правителството чиновници. Въведени са по-строги критерии за квалификация на учителите, десетки училища са закрити, а над 2 хиляди учители остават без работа. Организирана е кампания за замяна на традиционните имена на множество селища в страната с български.[5][3]

През юни е създадена Дирекция на обществената обнова, която трябва да постави основите на режим със систематична пропаганда и казионни обществени организации. Въведена е строга цензура, много печатни издания са забранени. Създаден е Просветен съюз – казионен синдикат на служителите в областта на образованието, последван от Български работнически съюз. Обществената обнова провежда стотици проправителствени събрания в цялата страна, но техният отзвук сред обществеността е ограничен.[6][3]

С цел да увеличи държавните приходи и да субсидира земеделието правителството създава държавни монополи в търговията със зърно, спирт и тютюн, което силно разстройват дейността в тези сектори. До 40% от дълговете, трудно обслужвани след началото на Голямата депресия, са анулирани, останалите са разсрочени, а мерките за изпълнение на задълженията са ограничени. Няколко изпаднали в затруднения частни банки са консолидирани и реанимирани с държавни капитали, образувайки Банка „Български кредит“. Двете големи държавни банки също са обединени в Българска земеделска и кооперативна банка. Създадена е служба за обществено подпомагане към вътрешното министерство, която се финансира със специален данък, въведено е безплатно лечение на бедните в обществените болници.[7][3]

Една от обявените цели на Деветнадесетомайския преврат е възстановяването на суверенитета на Царство България над цялата територия на страната, разбирано като ликвидиране на дейността на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО). На 4 септември е издадена Наредба закон за безопасността на държавата, практически поставяща ВМРО извън закона и възлагаща разследването срещу дейността ѝ на военните съдилища, полицията и армията започват масови арести на активисти на ВМРО и конфискации на оръжие и имущество. През следващите две години Софийският военнополеви съд разглежда десетки дела по конкретни случаи на убийства, отвличания и рекет от дейци на ВМРО в югозападна България. Издадени са множество тежки присъди, сред тях 21 смъртни, включително срещу водача на организацията Иван Михайлов.[8][3]

Във външната политика правителството се обявява за приемственост с предходните кабинети, като поставя акцент върху добрите отношения със съседните държави, сключили в началото на годината Балканския пакт.[9] Сключен е търговски договор с Югославия, а в края на септември е организирано посещение в България на югославския крал Александър I, приветстван в София от многохилядни тълпи.[9] Правителството на Кимон Георгиев активизира започнатите от предишния кабинет преговори със Съветския съюз и през юли между двете държави са установени дипломатически отношения.[10][3]

През есента на 1934 г. в управляващите среди и Военния съюз се оформят две обособени крила – промонархическо, начело с Пенчо Златев, и прорепубликанско, водено от Дамян Велчев. През октомври Кимон Георгиев се опитва да отстрани Златев от ръководството на военното министерство, заменяйки го с Велчев, но ръководството на Военния съюз се противопоставя. На конгреса на Военния съюз през ноември Дамян Велчев остава в изолация, като организацията отхвърля голяма част от политиката на кабинета.[11][3]

1935, разпускане на правителството

[редактиране | редактиране на кода]

На 21 януари 1935 г. Централното управление на Военния съюз разглежда дейността на правителството и е взето решение част от политическите лица в кабинета, главно от „Звено“, да бъдат заменени с военни. На следващия ден Кимон Георгиев подава оставката на правителството и е назначен нов кабинет начело с Пенчо Златев.[12][3]

От този момент царят става пълен разпоредител със съдбините на страната – положение, което запазва до края на своето царуване (1943), въпреки опита за реванш на Дамян Велчев през есента на 1935 г.[3]

Кабинетът, оглавен от Кимон Георгиев, е образуван от дейци на офицерската организация „Военен съюз“ и на политическия кръг „Звено“, който няколко дни по-късно формално се саморазпуска.

Сформира се от следните 8 министри:[3]

министерство име партия
председател на Министерския съвет Кимон Георгиев Звено
вътрешни работи и народно здраве Петър Мидилев безпартиен
външни работи и изповедания Кимон Георгиев Звено
народно просвещение Янаки Моллов Демократически сговор
финанси Петър Тодоров Звено
правосъдие Петър Мидилев (упр.) безпартиен
война Пенчо Златев военен
народно стопанство1.1 Коста Бояджиев Звено
съобщения1.2 Никола Захариев БЗНС Врабча 1

1: – министерството е създадено с изменение на конституцията от 19 май 1934 г. със закриване на старите – Министерство на търговията, промишлеността и труда и Министерство на земеделието и държавните имоти1.1 и Министерство на обществените сгради, пътищата и благоустройството и Министерство на железниците, пощите и телеграфите1.2.

Промени в кабинета

[редактиране | редактиране на кода]
министерство име партия
правосъдие Кимон Георгиев Звено
външни работи и изповедания Константин Батолов Демократическа партия
  • Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.
  • Недев, Недю. Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време. София, „Сиела“, 2007. ISBN 978-954-28-0163-4.
  1. ДВ. Указ № 2 от 19 май 1934 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 38 от 19 май 1934 г.
  2. Недев 2007, с. 311 – 314.
  3. а б в г д е ж з и к л Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 179-181.
  4. Недев 2007, с. 299 – 300.
  5. Недев 2007, с. 287, 294, 321 – 322, 325.
  6. Недев 2007, с. 319 – 322.
  7. Недев 2007, с. 314 – 318, 323.
  8. Недев 2007, с. 329 – 334.
  9. а б Недев 2007, с. 302 – 305.
  10. Недев 2007, с. 326 – 328.
  11. Недев 2007, с. 320, 341 – 344.
  12. Недев 2007, с. 350 – 352.