Кубинска война за независимост – Уикипедия

Кубинска война за независимост
Снимка от Битката при Сеха дел Негро
Информация
Период24 февруари 1895 г. – 10 декември 1898 г.
МястоКуба
РезултатАмериканска намеса, независимост за Куба през 1902 г.
Страни в конфликта
Кубински революционери
Подкрепа от:
Съединени американски щати САЩ		Испания Кралство Испания
Командири и лидери
Максимо Гомес
Хосе Марти  †
Антонио Масео  †
Хосе Масео  †
Серафин Санчес  †
Хуан Бруно Саяс  †
Гилермо Монкада  †
Флор Кромбет  †
Хуан Риус Ривера (пленен)
Хулио Сангуили (пленен)		Испания Арсенио Линарес
Испания Мануел Масиас
Испания Рамон Бланко
Испания Валериано Вайлер
Испания Патрисио Монтохо
Испания Хоакин Солер
Испания Паскуал Сервера
Испания Арсенио Мартинес Кампос
Сили
53 774 войници[1]:с. 308196 000 войници[1]
Жертви и загуби
5 480 убити
3 437 починали от болести[2]		9 413 убити
53 313 починали от болести
бележки
  • 300 000 убити цивилни кубинци[3][4][1]
Кубинска война за независимост в Общомедия

Кубинската война за независимост (на испански: Guerra de Independencia cubana), водена от 1895 до 1898 г. е последната от трите освободителни войни, които Куба води срещу Испания.

Последните три месеца от конфликта ескалират в Испанско-американска война, като силите на Съединените щати са разположени в Куба, Пуерто Рико и Филипините срещу Испания.

Прелюдия[редактиране | редактиране на кода]

През годините 1879 – 1888 г. на така нареченото „Наградно примирие“, продължило 17 години от края на Десетгодишната война през 1878 г., настъпват фундаментални социални промени в кубинското общество. С премахването на робството през октомври 1886 г. освободените се присъединяват към фермерите и градската работническа класа. Икономиката вече не може да се поддържа с промените; след което много богати кубинци губят собствеността си и стават част от градската средна класа. Броят на захарните мелници намалява и ефективността се увеличава: само компаниите и най-мощните собственици на плантации остават в бизнеса, последвани от Централния съвет на занаятчиите през 1879 г. и много други из целия остров.[5] След второто си депортиране в Испания през 1878 г. Хосе Марти се мести в Съединените щати през 1881 г. Там той мобилизира подкрепата на кубинската изгнаническа общност, особено в Ибор Сити (област Тампа) и Кий Уест, Флорида. Целта му е революция, за да постигне независимост от Испания.[6] Марти лобира срещу анексирането на Куба от САЩ, което е желано от някои политици както в САЩ, така и в Куба.

След обсъждания с патриотични клубове в Съединените щати, Антилските острови и Латинска Америка, "El Partido Revolucionario Cubano" (Кубинската революционна партия) е в състояние на застой и е засегната от нарастващ страх, че правителството на САЩ ще се опита да анексира Куба преди революцията да освободи острова от Испания. Нова тенденция на агресивно „влияние“ на САЩ е изразена от предположението на държавния секретар Джеймс Г. Блейн, че цяла Централна и Южна Америка един ден ще паднат под властта на САЩ:

„Този богат остров“, пише Блейн на 1 декември 1881 г., „ключът към Мексиканския залив е макар и в ръцете на Испания, част от американската търговска система... Ако някога престане да бъде испанска, Куба трябва да непременно да станат американци и да не попадат под никакво друго европейско господство“.[7]

Визията на Блейн не позволява съществуването на независима Куба. „Марти забелязва с тревога движението за анексиране на Хавай, разглеждайки го като установяване на модел за Куба...“

Войната[редактиране | редактиране на кода]

Испанските войски в Куба, 1897 г.

На 25 декември 1894 г. три кораба – „Lagonda“, „Almadis“ и „Baracoa“ отплават за Куба от Фернандина Бийч, Флорида, натоварени с войници и оръжия.[8] Два от корабите са конфискувани от американските власти в началото на януари. Без да бъде разубеден на 25 март Марти представя Манифеста на Монтекристи, който очертава политиката на войната за независимост на Куба:

  • Войната трябва да се води както от черни, така и от бели;
  • Участието на всички чернокожи е решаващо за победата;
  • Испанците, които не се противопоставят на войната трябва да бъдат пощадени;
  • Не трябва да се засягат частни селски имоти;
  • Революцията трябва да донесе нов икономически живот на Куба.

Въстанието започва на 24 февруари 1895 г. из целия остров. В Ориенте най-големите бунтове са в Сантяго де Куба, Гуантанамо, Хигуани, Ел Кобре, Ел Каней и Алто Сонго. Въстанията в централната част на острова като Ибара, Хагуей Гранде и Агуада, страдат от лоша координация и се провалят; водачите са заловени, депортирани или екзекутирани. В провинция Хавана бунтът е разкрит преди да започне, а водачите му са задържани. Бунтовниците на запад в Пинар дел Рио трябва да изчакат.

На 1 и 11 април 1895 г. главните бунтовнически лидери започват две експедиции в Ориенте: генерал-майор Антонио Масео заедно с 22-ма революционери близо до Баракоа и Хосе Марти, Максимо Гомес и 4 други в Плаитас. Испанските сили в Куба наброяват около 80 000 души, от които 20 000 са редовни войски и 60 000 са испански и кубински доброволчески милиции. Последните са местна армия, която се грижи за повечето от задълженията на „охраната и полицията“ на острова. Богатите земевладелци пращат „доброволно“ от своите роби да служат в тази сила, която е под местен контрол като милиция, а не под официално военно командване. До декември Испания изпраща 98 412 редовни войници на острова, а колониалното правителство увеличава доброволческия корпус до 63 000 души. До края на 1897 г. на острова има 240 000 редовни и 60 000 нередовни войници. Революционерите са многократно превъзхождани.

Те често са наричани мамбизи. Произходът на този термин е спорен. Някои предполагат, че може да произхожда от името на офицер Хуан Етниний Мамби, който ръководи бунтовниците в борбата за независимост на Доминиканците през 1844 г. Други, като кубинския антрополог Фернандо Ортис твърдят, че има произход от банту, особено от киконго от думата „мби“, което носи отрицателни конотации, включително „разбойник“.[9] Във всеки случай думата изглежда първо е използвана като обида, която кубинските бунтовници възприемат с гордост.

От началото на въстанието мамбизите са затруднени от липсата на оръжие. Притежаването на оръжие от физически лица е забранено след Десетгодишната война. Те компенсират чрез използване на партизанска война, основана на бързи нападения и укриване в гората, елемента на изненада и използване на мачете срещу редовни войски. Те придобиват повечето от оръжията и амунициите си при набези срещу испанците. Между 11 юни 1895 г. и 30 ноември 1897 г. от 60 опита да се докарат оръжия и провизии на революционерите извън страната, само един успява. 28 кораба са прихванати на територията на САЩ; пет прихванати в морето от американския флот и четири от испанския флот; две са разбити, а един е върнат обратно в пристанището от бурята, съдбата на друг е неизвестна.

Марти е убит скоро след дебаркирането на 19 май 1895 г. при Дос Риос, но Максимо Гомес и Антонио Масео продължават да се бият, пренасяйки войната във всички части на Ориенте. До края на юни цял Камагуей е във войната. Въз основа на нови изследвания в кубински източници, историкът Джон Лорънс Тоун посочва, че Гомес и Масео са първите, които принуждават цивилните сили да избират страна. „Или се местят в източната част на острова, където кубинците контролираха планинския терен, или ще бъдат обвинени в подкрепа на испанците и подложени на незабавен съд и екзекуция.“ Продължавайки на запад, те се присъединяват към ветерани от Десетгодишната война, като полския интернационалист генерал Карлос Ролоф и Серафин Санчес в Лас Вилас, които донасят оръжия, хора и опит в арсенала на революционерите.

В средата на септември представители на петте корпуса на Освободителната армия се събират в Химагуай, Камагуей, за да одобрят „Конституцията на Химагуай“. Те създават централно правителство, което групира изпълнителната и законодателната власт в едно образувание, наречено „Правителствен съвет“, оглавявано от Салвадор Сиснерос и Бартоломе Масо. След известно време на консолидация в трите източни провинции, освободителните армии се насочват към Камагуей и след това към Матансас, надхитряйки и мамейки испанската армия няколко пъти. Те побеждават испанския генерал Арсенио Мартинес Кампос, който печели победа в Десетгодишната война и убиват неговия най-доверен генерал при Пералехо.

Кампос изпробва стратегията, която е използвал в Десетгодишната война, изграждайки широк пояс през острова, наречен троча, около 80 km дължина и 200 m широчина. Тази отбранителна линия трябва да ограничи бунтовническите дейности до източните провинции. Поясът е развит по протежение на железопътна линия от Хукаро на юг до Морон на север. Кампос изгражда укрепления по тази железопътна линия на различни места и на интервали, 12 метра стълбове и 400 метра бодлива тел. Освен това капани са поставени на места, които най-вероятно ще бъдат атакувани.

Бунтовниците вярват, че трябва да пренесат войната в западните провинции Матансас, Хавана и Пинар дел Рио, където е правителството и богатството на острова. Десетгодишната война се проваля, защото е ограничена до източните провинции. Революционерите организират кавалерийска кампания, която преодолява троча и нахлува във всяка провинция. Заобикаляйки всички по-големи и добре укрепени градове, те пристигат в най-западния край на острова на 22 януари 1896 г. точно три месеца след нахлуването близо до Барагуа.

Кампос е заменен от генерал Валериано Вайлер. Той реагира на успехите на бунтовниците чрез въвеждане на терор: периодични екзекуции, масово изгнание на жители, принудително съсредоточаване на жители в определени градове или райони и унищожаване на ферми и посеви. Терорът му достига своя връх на 21 октомври 1896 г., когато нарежда на всички жители на провинцията и техния добитък да се съберат в рамките на осем дни в различни укрепени райони и градове, окупирани от неговите войски.

„Смъртта на Масео“ от Армандо Менокал.

Стотици хиляди хора трябва да напуснат домовете си и са подложени на ужасяващи и нечовешки условия в претъпканите малки и големи градове. Използвайки различни източници, Тоне изчислява, че 155 000 до 170 000 цивилни са загинали, близо 10% от населението.[10]

По това време Испания също трябва да се бори с нарастващото движение за независимост на Филипините. Тези две войни натоварват икономиката на испанците. През 1896 г. Испания отхвърля тайните предложения на Съединените щати да купят Куба.

Масео е убит на 7 декември 1896 г. в провинция Хавана, докато се връща от запад. Основната пречка за успеха на Куба са доставките на оръжие. Въпреки че оръжия и средства са изпратени от кубински изгнаници и поддръжници в Съединените щати, доставката нарушава американските закони. От 71 мисии за снабдяване, само 27 достигат, 5 са спрени от испанците, а 33 от бреговата охрана на САЩ.

През 1897 г. освободителната армия поддържа привилегирована позиция в Камагуей и Ориенте, където испанците контролират само няколко града. Лидерът на испанските либерали Пракседес Матео Сагаста признава през май 1897 г.: „След като изпратихме 200 000 мъже и проляхме толкова много кръв, ние не притежаваме повече земя на острова от тази, върху която стъпват нашите войници“.[11] Бунтовническите сили от 3 000 души побеждават испанците в различни сблъсъци, като кампанията Ла Реформа и принуждават на 30 август да се предаде Лас Тунас, който е охраняван от над 1 000 добре въоръжени и добре снабдени войници.

Както е посочено в „Конституцията на Химагуай“ две години по-рано, второто Учредително събрание се събира в Ла Яя, Камагуей на 10 октомври 1897 г. Новоприетата конституция предвижда военното командване да бъде подчинено на цивилното управление. Правителството е потвърдено като Бартоломе Масо е избран за президент и Доминго Мендес Капоте за вицепрезидент.

Мадрид решава да промени политиката си към Куба и сменя Вайлер. Той също така изготвя колониална конституция за Куба и Пуерто Рико и установява ново правителство в Хавана. Но с половината страна извън контрола си, а другата с оръжие колониалното правителство е безсилно и тези промени са отхвърлени от революционерите.

Инцидент с американския кораб „Мейн“[редактиране | редактиране на кода]

Потъването на USS „Maine“, 1898 г.

Кубинската борба за независимост пленява американското въображение от години. Някои вестници агитират за намеса на САЩ, особено поради големите финансови инвестиции и пишат сензационни истории за испански зверства срещу местното кубинско население, които са преувеличени за целите на пропагандата.

Такова отразяване продължава, след като Испания смени Вайлер и променя политиката си. Американското обществено мнение е в полза на намесата от името на кубинците.[12]

През януари 1898 г. в Хавана избухва бунт на кубинско-испански лоялисти срещу новото автономно правителство. Те унищожават печатните преси на четири местни вестника, които публикуват статии, критикуващи зверствата на испанската армия. Генералният консул на САЩ изпраща във Вашингтон опасения за живота на американците живеещи в Хавана. В отговор бойният кораб „Мейн“ (USS „Maine“) е изпратен в Хавана през последната седмица на януари. На 15 февруари 1898 г. корабът е разтърсен от експлозия, която убива 260 души от екипажа и корабът потъва в пристанището. По това време военен съвет за разследване решава, че „Мейн“ е експлодирал поради детонация на мина под корпуса. Въпреки това по-късните разследвания доказват, че вероятно е било нещо вътре в кораба, въпреки че причината за експлозията не е ясно установена и до днес.[13]

В опит да успокои САЩ, колониалното правителство предприема две стъпки в отговор на искане от президента Уилям Маккинли: прекратява принудителното изселване на жители от домовете им и предлага преговори с борците за независимост. Но примирието е отхвърлено от революционерите.

Испанско-американска война[редактиране | редактиране на кода]

 Основна статия: Испанско-американска война
Американска карикатура, публикувана през 1898 г.: „Помнете Мейн! И не забравяйте гладуващите кубинци!“

Потъването на USS „Maine“ предизвиква вълна от обществено възмущение в Съединените щати. Собственици на вестници като Уилям Р. Хърст стигнат до извода, че испанските служители в Куба са виновни и разгласят широко конспирацията. Реално погледнато Испания няма интерес да въвлече САЩ в конфликта.[14] Жълтата журналистика подхранва американския гняв като публикува "зверствата", извършени от Испания в Куба. Фредерик Ремингтън, нает от Хърст да илюстрира за неговия вестник го информира, че условията в Куба не са достатъчно лоши за да оправдаят военни действия. Твърди се, че Хърст му отговоря: „Ти се занимаваш с рисунките, а аз ще се занимавам с войната“.[15] Президентът Маккинли, председателят на Камарата на представителите Томас Бракет Рийд и бизнес общността се противопоставят на нарастващото обществено искане за война, което е разгорещено от жълтата журналистика.

Решаващото събитие вероятно е речта на сенатор Редфийлд Проктър, произнесена на 17 март 1898 г. анализираща ситуацията и заключава, че войната е единственият отговор. Бизнесът и религиозните общности също са на това мнение, оставяйки Маккинли и Рийд почти сами в противопоставянето им на войната.[16][17] „Изправени пред оживено, готово за война население и цялото редакционно насърчение, което двамата конкуренти можеха да съберат, Съединените щати се възползваха от възможността да се включат и да покажат новия си флот с парно задвижване.“

На 11 април Маккинли иска от Конгреса разрешение да изпрати американски войски в Куба за да сложи край на гражданската война там. На 19 април Конгресът приема съвместни резолюции (с гласуване от 311 срещу 6 в Камарата на представителите и 42 срещу 35 в Сената), подкрепящи кубинската независимост и отхвърлящи всяко намерение за анексиране на Куба, изисквайки оттеглянето на Испания и упълномощавайки президента да използва толкова военна сила, колкото смята за необходима, за да помогне на кубинските патриоти да получат независимост от Испания. Това е прието с резолюция на Конгреса и включва поправката на Телър, кръстена на сенатора от Колорадо Хенри Мур Телър, която е приета единодушно, постановявайки, че „остров Куба е и по право трябва да бъде свободен и независим“. Поправката отхвърля всяко намерение на САЩ да имат юрисдикция или контрол над Куба по причини, различни от умиротворяването. Изменението прокарано в последния момент от антиимпериалистите в Сената, не споменава нито Филипините, Гуам, нито Пуерто Рико. Конгресът обявява война на Испания на 25 април.[18]

Първо издигане на американското знаме на кубинска земя от морски пехотинци, 11 юни 1898 г.

Бойните действия започват часове след обявяването на войната, когато контингент от кораби на ВМС на САЩ под командването на адмирал Уилям Сампсън блокира няколко кубински пристанища. Американците решават да нахлуят в Куба и да започнат от Ориенте, където кубинците имат почти абсолютен контрол. Те си сътрудничат, като създават плацдарм и защитават десанта на САЩ в Дайкири. Първата цел на САЩ е да превземат град Сантяго де Куба за да унищожат армията на Линарес и флота на Сервера. За да стигнат до Сантяго, американците трябва да преминат през концентрирана испанска защита в хълмовете Сан Хуан и малък град в Ел Каней. Между 22 и 24 юни 1898 г. американците дебаркират под командването на генерал Уилям Шафтър в Дайкири и Сибони, източно от Сантяго и установяват своя база.

Битката при хълма Сан Хуан.

Пристанището на Сантяго става основна цел на военноморските операции. Флотът на САЩ, атакуващ Сантяго се нуждае от подслон от летния сезон на ураганите, поради което близкият залив Гуантанамо с отличното си пристанище е избран за тази цел и атакуван на 6 юни (нахлуване в залива Гуантанамо). Битката при Сантяго де Куба на 3 юли 1898 г. е най-голямото военноморско сражение по време на Испанско-американската война, което води до унищожаването на испанската карибска ескадра (Flota de Ultramar).

Съпротивата в Сантяго се консолидира около Форт Каноса.[19] През цялото време големи битки между испанци и американци се провеждат при Лас Гуасимас на 24 юни, Ел Каней и хълма Сан Хуан на 1 юли 1898 г. извън Сантяго.[20] след което американското настъпление спира. Испанските войски успешно защитават Форт Каноса, което им позволява да стабилизират линията си и да блокират влизането в Сантяго. Американците и кубинците започват кървава обсада на града, който се предава на 16 юли след поражението на испанската карибска ескадра. Така Ориенте е под контрола на американците, но американският генерал Нелсън Майлс не позволява на кубинските войски да влязат в Сантяго, твърдейки, че иска да предотврати сблъсъци между кубинци и испанци. Така кубинският генерал Каликсто Гарсия, ръководител на силите в Източния департамент, нарежда на войските си да държат съответните си райони. Той се оттегля от командването, тъй като не му разрешават да влезе в Сантяго, като написва протестно писмо до генерал Шафтър.

Мир[редактиране | редактиране на кода]

След като губи Филипините и Пуерто Рико, които също са нападнати от Съединените щати и без надежда да задържи Куба, Испания избира мир на 17 юли 1898 г.[21] На 12 август Съединените щати и Испания подписват протокол за мир, в който Испания се съгласява да се откаже от всички претенции за суверенитет над Куба.[22] На 10 декември 1898 г. Съединените щати и Испания подписват Парижкия договор, който изисква официалното признаване на кубинската независимост от Испания.[23]

Въпреки че кубинците участват в усилията за освобождение, Съединените щати попречват на Куба да участва в мирните преговори в Париж и подписването на договора. Договорът не определя срок за американска окупация и остров Хувентуд не попада в границите на Куба.[24] Договорът официално предоставя независимост на Куба, но американският генерал Уилям Шафтър отказва на кубинския генерал Каликсто Гарсия и неговите революционери да участват в церемониите по предаването на Сантяго де Куба.[25]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ а б в Clodfelter. Warfare and Armed Conflicts: A Statistical Encyclopedia of Casualty and Other Figures, 1492–2015. 2017.
  2. ↑ Clodfelter, Micheal, Warfare and Armed Conflict: A Statistical Reference to Casualty and Other Figures, 1618–1991
  3. ↑ Sheina, Robert L., Latin America's Wars: The Age of the Caudillo, 1791–1899 (2003)
  4. ↑ COWP: Correlates of War Project, University of Michigan
  5. ↑ Navarro (1998). History of Cuba. Havana. pp. 55–57
  6. ↑ Foner, Philip (1972) The Spanish–Cuban–American War and the Birth of American Imperialism quoted in: [1] Архив на оригинала от 2008-04-16 в Wayback Machine., History of Cuba
  7. ↑ Spanish-Cuban-American War - History of Cuba // Архивиран от оригинала на 2008-04-16. Посетен на 2023-03-17.
  8. ↑ Villafana, Frank. Expansionism: Its Effects on Cuba's Independence. 1. Routledge, 2011. ISBN 9781138509931. с. 117.
  9. ↑ Versiones del origen de mambí // Посетен на March 7, 2022.
  10. ↑ Krohn, Jonathan. (May 2008) Review: "Caught in the Middle" John Lawrence Tone. War and Genocide in Cuba 1895–1898 (2006), H-Net, accessed December 26, 2014
  11. ↑ Navarro, José Cantón 1998. History of Cuba. Havana. p69
  12. ↑ PBS. Crucible of Empire: The Spanish–American War. pbs.org, https://www.pbs.org/crucible/frames/_journalism.html, посетен на 15 декември 2007 
  13. ↑ Uss Maine // Архивиран от оригинала на August 18, 2007. Посетен на August 20, 2007.
  14. ↑ Navarro, José Cantón: History of Cuba, Havana, Cuba, 1998, p. 71
  15. ↑ W. Joseph Campbell. Not likely sent: The Remington–Hearst "telegrams" // Journalism and Mass Communication Quarterly, Summer 2000.
  16. ↑ Offner 1992 pp. 131–35
  17. ↑ Davis, Michelle Bray; Quimby, Rollin W. (1969). Senator Proctor's Cuban Speech: Speculations on a Cause of the Spanish–American War. – Quarterly Journal of Speech, 55(2), 131–41, doi:10.1080/00335636909382938, ISSN 0033-5630. 
  18. ↑ Declaration of War against Spain, April 25, 1898 // U.S. Capitol Visitor Center, Legislative Highlights; 55th Congress. Архивиран от оригинала на 2022-06-30. Посетен на 2023-03-17.
  19. ↑ Daley, L. El Fortin Canosa en la Cuba del 1898 // Los Ultimos Dias del Comienzo. Ensayos sobre la Guerra Hispano-Cubana-Estadounidense. Santiago de Chile, RiL Editores, 2000. с. 161–71.
  20. ↑ The Battles at El Caney and San Juan Hills Архив на оригинала от юли 14, 2013 в Wayback Machine., HomeOfHeroes.com.
  21. ↑ The Spanish–American War Centennial Website!. spanamwar.com, http://www.spanamwar.com/, посетен на 2 ноември 2007 
  22. ↑ Protocol of Peace Embodying the Terms of a Basis for the Establishment of Peace Between the Two Countries. Washington, D.C., August 12, 1898, http://www.msc.edu.ph/centennial/pr980812.html, посетен на 30 октомври 2007 
  23. ↑ Treaty of peace between the United States and Spain. The Avalon project at Yale law School, December 10, 1898, архив на оригинала от 6 ноември 2007, http://www.yale.edu/lawweb/avalon/diplomacy/spain/sp1898.htm, посетен на 30 октомври 2007 
  24. ↑ Navarro, José Cantón: History of Cuba, Havana, Cuba, 1998, p. 77
  25. ↑ This Day in Cuban History - July 16, 1898. The Surrender of Santiago de Cuba // 2018-07-16. Посетен на 2022-06-28.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Kagan, Robert, (2006) Dangerous Nation (New York: Alfred A. Knopf), pp. 357–416
  • Krohn, Jonathan. (May 2008) Review: "Caught in the Middle" John Lawrence Tone. War and Genocide in Cuba 1895–1898 (2006) Review of Tone, John Lawrence, War and Genocide in Cuba 1895-1898, H-Net, May 2008
  • McCartney, Paul T. (2006) Power and Progress: American National Identity, the War of 1898, and the Rise of American Imperialism (Baton Rouge: Louisiana State University Press), 87–142
  • Rice, Donald Tunnicliff. Cast in Deathless Bronze: Andrew Rowan, the Spanish–American War, and the Origins of American Empire. Morgantown WV: West Virginia University Press, 2016.
  • Silbey, David J. (2007) A War of Frontier and Empire: The Philippine–American War, 1899–1902 (New York: Hill and Wang), pp. 31–34.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Cuban War of Independence в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Кубинска_война_за_независимост&oldid=12126327“.