French
DeutschВъстание на Константин и Фружин – Уикипедия
| Въстание на Константин и Фружин | |||
| Българо-османски войни | |||
.JPG) | |||
| Информация | |||
|---|---|---|---|
| Период | 1408 – 1413 г. | ||
| Място | Северна България | ||
| Резултат | Status quo ante bellum • Видинското царство продължава да съществува като васално на Османската Империя до 1419 г. | ||
| Страни в конфликта | |||
| |||
| Командири и лидери | |||
| |||
Въстанието на Константин и Фружин започнало през 1404 или 1408 г. е военна кампания за отхвърляне на османското господство в Източните Балкани. Сведенията за нея са доста оскъдни и подробностите продължават да бъдат обект на дискусии сред историците. Почти нищо не се знае за хода на действията; спорни са въпросите за годините на началото и края, за точния район на разпространение и т.н. Сърби, унгарци и власи взимат участие във въстанието на страната на Константин и Фружин.[1]
В 1403 – 1404 владетелите на застрашените Унгария, Сърбия, Босна, Влашко сключват военен съюз воден от бъдещия император Сигизмунд I. Към този съюз се присъединяват Константин II Асен (син на видинския цар Иван Срацимир) и неговият първи братовчед княз Фружин (син на цар Иван Шишман). Възползвайки се от вътрешната криза в Османската империя през 1408 г., те прогонват турците от Видин. Подпомогнати от влашкия войвода Мирчо Стари, а по-късно от босненския крал Остоя и унгарския владетел Сигизмунд, те вдигат в Тимошко и Пиротско първото въстание против османското владичество на Балканския полуостров.[2] Въстанието първоначално имало успех, но през 1409 Баязидовият син Сюлейман обаче успял да изтласка въстаналите войски към долината на река Морава, където им нанесъл поражение.[2]
Според други източници въстанието продължило доста по-дълго и било потушено през 1413 край река Темска.[2]
Ход на въстанието
[редактиране | редактиране на кода]След поражението на Баязид при Ангора през 1402 г. започва период в Османската империя познат като Османско междуцарствие. Синовете на Баязид, Сюлейман, Муса и Мехмед започват дългогодишен конфликт за наследството на престола а Константин II Асен се възползва от ситуацията и отхвърля техния сюзеренитет, поемайки васални отношения към унгарския крал. Това обяснение се потвърждава от известната бележка на Константин Костенечки, според която по същото време:
Българските градове бяха отстъпили със синовете на българските царе
Според всички изледователи на така нареченото „въстание“, територялният му обхват изцяло е съвпадал с територите на Видинското Княжество (районите на Видин, Пирот и Ниш). Приема се че през 1408 г. лично Сюлейман оглавил поход в тези територии и успял да нанесе поражение на въстаниците край крепостта Темска.
В края на 1409 г. или в началото на 1410 г. повечето христянски владетели на Балканските земи заели в османската междуособица позицията на Муса. По действията на Муса се разбира че през 1410 г. след като претърпял две поражения от брат си Сюлейман:
Муса побягнал към България, в околностите на Видин, и към крепостта Кучево, в посока към сръбската страна.
Въз основа на това сведение е изказано мнението, че Муса се срещнал с цар Константин и го привлякал на своя страна. С подкрепата на христянските владетели, османският претендент постепенно успява да изтласка братята си към Мала Азия. Когато Муса решил че е спечелил окончателно върховната власт в турската държава, обърнал пълчищата си срещу тях. Има няколко сведения за какво се случва с Видин когато Муса се обърнал срещу христянските си съюзници. Според Леунклавий, когато Мехмед се отеглил в Мала Азия, за да събира нови сили след поражението си от Муса:
Град Видин, разположен на Дунава, също се откъсна, но Муса го завладя и скоро пак го подчини
Според друг османски хронист:
Тогава Видин се опълчи на Муса. Но той се отправи срещу него, завзе града и го постави под своя власт
От една сръбска летописна бележка:
В годината 6291 (1413) Муса разори българите и ги пресели на 23 април
От известната Хроника на Ашикпашазаде:
Муса се насочи към Видин, който бе въстанал
Явно е че тези сведения съобщават за отмятането на цар Константин от доскорошния му съюзник Муса и за последвалият наказателен поход срещу него.
Действията на Муса срещу Константин не завършват с превземането на неговата столица. През 1413 г. османските войски се насочили към Соколец, Свърлиг и Алексинац след което нападнали Нишката област.
Агресията на османският владетел обединила и мобилизирала срещу него всички христянски сили. Така между цар Константин, сръбския княз Стефан Лазаревич и унгарския крал Сигизмунд бил сключен нов съюз, насочен срещу Муса. Христянските сили застанали на страната на Мехмед и през юли 1413 г., в известната битка при Чамурли в която според едно византийско сведение участвали като съюзници на Мехмед: „войски на владетелите на Сърбия, България и на василевса“, армията на Мехмед нанася поражение на войските на Муса и накрая става пълновластен османски султан. След като османският султан успял да утвърди позициите си, решил да въстанови толерантната към христянските си васали политика. Според една византийска хроника:
...приел радушно посланиците на Сърбия, Влахия, България, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахея. Поканил ги на трапезата си, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите: "Кажете на вашите господари, че аз на всички давам мир и приемам мир"
С този акт, вероятно султанът е дал възможност на цар Константин да въстанови Видинското царство.
Вероятно през 1419 г. по време на походът на Мехмед срещу влашкия княз Мирчо, българската власт в северозападна България е ликвидирана. Това преположение се подкрепя и от Лаоник Халкокондил според когото през 1419 г. на османската администрация на Видин застанал Турахан паша, а самият град бил превърнат в основната турска военна база на Дунава в последвалия конфликт с унгарците.[3]
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Annual, Volume 17, The Board 1982, стр. 130
- ↑ а б в Константинов, П., „История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681 – 2001“, Глава VI
- ↑ Зиков Николов, Петър. Домът на Шишман и неговите реални или мними потомци през XV – XX век. София, Българска история, 2021. ISBN 978-619-7496-90-1. с. 318.
Литература
[редактиране | редактиране на кода]• В. Јагић. Цит. съч., с. 314
• P. Schreiner. Die byzantinischen Kleinchroniken. Paris, 1981, I. No 96 s. 636 За съжаление издателят неправилно разчита Ούλγαρία (България) като Ούγγαρία (Унгария) – вж. Хр. Димитров. Цит. съч, с. 281 (бел. под линия)
• Leunclavii Historiae Musulmana3 turcorum de monumentis ipsorum excriptae. lib. XVIII, Francofurti, 1591, p. 492.
• F. Giese. Die altosmanischen anonymen chroniken. II. Übersetzung (Abhandlungen für die Kund3 des Morgenlandes, 17/2), Leipzig, 1925, s. 69.
• Пл. Павлов, Ив. Тютюнджиев. Цит. съч, с. 118.
• Vom Hirtenzelt zur Hohen Pfote. Früzhzeit und Aufstieg des Osmanenreiches nach der Chronik Denkwürdigkeiten und Zeitlaufe des Hauses Osman von R. F. Kreutel (OG, 3), Graz – Wien – Koln, 1959, s. 120.
• Ducas. Istoria turco-bizantină (1341 – 1462). Ed. V. Grecu. Bucureşti, 1958, XX, 2, p. 133.
• В. Јагић. Цит. съч., с. 314.
Библиография
[редактиране | редактиране на кода]- Константинов, П., „История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681 – 2001“, Глава VI. София, 2001
- Пейчев, А. и др. „1300 години на стража“. София, 1984, Военно издателство, с. 98
- Annual, Volume 17, The Board 1982
- Tucker, Spencer (2010). „Battle of Ankara“. Battles that Changed History: An Encyclopedia of World Conflict. ABC-CLIO. pp. 139 – 141. ISBN 978-1-59884-429-0.
