Николай Кибалчич – Уикипедия

 

Николай Кибалчич
Роден
Починал
ПогребанСанкт Петербург, Русия
Религияатеизъм
Николай Кибалчич в Общомедия

Николай Иванович Кибалчич (на руски: Николай Иванович Кибальчич, на украински: Микола Іванович Кибальчич) е руски революционер от украинско-сръбски произход, който участва в убийството на цар Александър II като главен експерт по експлозивите на Народна воля. Той е и пионер в ракетостроенето. Кибалчич е далечен братовчед на революционера Виктор Серж.[1]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Николай Кибалчич е роден на 19 октомври 1853 г.[2] в Короп, Кролевецки уезд, Черниговска губерния (дн.Украйна) в семейството на православен енорийски свещеник.[3][4] Той постъпва в гимназия през 1864 г., но по-късно е приет в семинария. Връща се в средното училище и го завършва със сребърен медал няколко години по-късно.[4]

През 1871 г. Кибалчич постъпва в Института на железопътните инженери в Санкт Петербург, а през 1873 г. постъпва в Императорската военномедицинска академия в Санкт Петербург, за да учи медицина[3][5] и да работи върху експерименти за импулсно ракетно задвижване.[5]

През октомври 1875 г. Кибалчич е арестуван, защото дава на заем забранена книга на селянин на име Притуля.[6] Прекарва в затвора 3 години,[4] преди да бъде издадена присъдата му, която е за едва 2 месеца затвор.

През 1878 г. Кибалчич се присъединява към Народна воля и става техен основен експерт по експлозиви.[4]

Убийството на Александър II[редактиране | редактиране на кода]

През нощта на 28 февруари срещу 1 март 1881 г. Николай Кибалчич и неговите помощници, флотският лейтенант Сухнанов и Михаил Грачвески, подготвят четири експлозивни снаряда. Те са използвани при убийството на Александър II по-късно същия ден. Кибалчич е арестуван на 17 март 1881 г.[7]

Адвокатът му споделя пред специалната комисия на сената: „Когато хората му дойдоха да видят Кибалчич, като негов назначен защитник бях изненадан преди всичко от факта, че умът му беше зает с напълно различни неща, без отношение към настоящия процес. Той изглежда е потопен в изследване на някаква аеронавтична ракета; той жадува за възможността да запише своите математически изчисления, включени в откритието. Той ги записва и ги предава на властите.“

В бележка, написана в затворническата му килия, Кибалчич предлага пилотиран реактивен аеронавигационен апарат.[8] Той изследва дизайна на барутен ракетен двигател,[9] при който полетът се контролира чрез промяна на ъгъла на двигателя.[10] Бележката за неговия дизайн е с дата 23 март;[11] той създава своята научна разработка буквално на прага на смъртта.

На 26 март генерал Комаров, началник на жандармерийското управление, информира полицейското управление за дизайна на Кибалчич за аеронавигационно устройство.[12][13]

Кратката информация, написана в доклада, гласи: „Да бъде заведено с досието от 1 март и да бъде дадено на учените за разглеждане сега едва ли би било целесъобразно, тъй като това може да породи само много безсмислени приказки. Дизайнът на Кибалчич беше поставен в плик, запечатан и архивиран. На изобретателя е казано, че дизайнът му ще бъде предаден на учени за изследване.“

Кибалчич чака техния отговор. Месец март е към края си, остават два дни до екзекуцията му. На 31 март Кибалчич пише писмо с молба до министъра на вътрешните работи: „По указание на Ваше превъзходителство моят проект на въздухоплавателен апарат е представен за разглеждане на техническия комитет; може ли Ваше Превъзходителство да нареди да ми бъде позволено да се срещна с някой от членовете на комисията по въпроса за този дизайн не по-късно от утре сутринта или поне да получа писмен отговор от експертите, които са разгледали моя дизайн, също не по-късно от утре. Моля също ваше превъзходителство за разрешение, преди да умра, да се срещна с всичките си другари по процеса или поне с Желябов и Перовска.“ Всичките му молби са игнорирани.

Екзекуция[редактиране | редактиране на кода]

Николай Кибалчич е екзекутиран с други революционери

Кибалчич и другите заговорници от Народна воля, включително София Перовска, Андрей Желябов, Николай Рисаков и Тимофей Михайлов, са осъдени на смърт чрез обесване.

В 7:50 сутринта в слънчевата пролетна сутрин на 3 април две „колесници на срама“ с осъдените затворници потеглят от къщата на ареста към улица „Шпалирна“. В първата колесница е Желябов, до него е Рисаков, който хвърля първата бомба в каретата на Александър II и след това издава другарите си по време на разпита. Във втората колесница са Кибалчич, Перовска и Михайлов. Ръцете и краката на осъдените са вързани за седалките. Всеки носи на гърдите си черна табела с бял надпис: „Цареубиец“.

В 9:21 сутринта палачът издърпва табуретката изпод краката на Кибалчич.[14][15] След него са екзекутирани Михайлов, Перовска, Желябов и Рисаков.[15]

Наследство[редактиране | редактиране на кода]

Чертежът на Кибалчич на предложената от него ракета

Съдбата на изобретението, споменато в последното писмо на Кибалчич, се оказа толкова трагична, колкото и тази на 27-годишния му създател. Дизайнът е заровен в архивите на полицейското управление, но царските власти не успяват да предадат името на изобретателя и идеята му на забравата. Процесът и екзекуцията на народняците имат широк отзвук по света. За дизайна на Кибалчич се говори и пише много в чужбина и се правят всякакви предположения за същността на изобретението и по-нататъшната му съдба. През 1917 г. Николай Ринин открива ръкописа в полицейски архив и през 1918 г. публикува разказ за него в историческото списание „Былое“ („Минало“), придружен с описанието на Кибалчич на пилотиран кораб с ракетно задвижване от последното му писмо.

През 1891 г. подобни идеи са разработени независимо от немския инженер Херман Гансвинт. След Втората световна война Станислав Улам предлага схема за задвижване с ядрен импулс, която е проучена в проекта ORION.[16]

Международният астрономически съюз почита пионера на ракетната техника, като кръщава на него един от лунните кратери (с център е 2,72° с. ш. 147,18° з.д., разположен на обратната страна на Луната) – кратер на Кибалчич.[17] Връх Кибалчич, който е най-високият от върховете Квевенутане в Антарктида и е открит от германци през 1938 – 1939 г., също е кръстен на него.[18]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Serge, Victor. Memoirs of a Revolutionary. University of Iowa Press, 2002. ISBN 9780877458272. с. 2. Посетен на 16 May 2020.
  2. ↑ Katorga i ssylka. Obshchestvo, 1971. с. 56. Посетен на 12 March 2024. According to the parish register of the Assumption Church of the out-of-state town of Korop, Krolevetsky district, he is listed as born on October 19, 1853 (на руски)
  3. ↑ а б Solymar, Laszslo. Anatomy of Assassinations: from biblical times to the end of the second millennium. Author House, 21 November 2013. ISBN 978-1-491-88182-8. с. 115.
  4. ↑ а б в г Kizilova 2008.
  5. ↑ а б Famous scientists .
  6. ↑ Николай Иванович Кибальчич. Тип. Партіи соціалистов-революціонеров, 1903. с. 40. Посетен на 12 March 2024. (на руски)
  7. ↑ Россия: иллюстрированная энциклопедия. ОЛМА Медиа Групп, 2006. ISBN 978-5-94849-897-3. с. 241. Посетен на 12 March 2024. (на руски)
  8. ↑ М.и, Неведомский. Н. И. Кибальчич: революционер и ученый // Актуальные проблемы авиации и космонавтики 3 (13). 2017. с. 1006–1007.
  9. ↑ Kushlakova, N. M. и др. Nikolai Kibalchich in the history of world rocket-space technics: discussion questions of domestic and world historiography // Space Science and Technology 25 (6). 2019. DOI:10.15407/knit2019.06.070. с. 70–83.
  10. ↑ Nikolai I. Kibalchich // New Mexico Museum of Space History. Посетен на 12 March 2024.
  11. ↑ Классика: Кибальчич Николай Иванович. Проект воздухоплавательного прибора // az.lib.ru. lib.ru. Посетен на 12 March 2024.
  12. ↑ V mire knig: kritiko-bibliograficheskiĭ zhurnal. Kniga., 1981. с. 80. Посетен на 12 March 2024. (на руски)
  13. ↑ Тарасов, Борис Федорович. Николай Алексеевич Рынин: 1877-1942. Наука. Ленингр. отд-ние, 1990. ISBN 978-5-02-024626-3. с. 118. Посетен на 12 March 2024. (на руски)
  14. ↑ Радзинский, Эдвард. Цари: Александр II, Николай II. АСТ, 2008. ISBN 978-5-17-047533-9. с. 505. Посетен на 12 March 2024. (на руски)
  15. ↑ а б Даринский, Анатолий Викторович, Start︠s︡ev, Vitaliĭ Ivanovich. История Санкт-Петербурга XVIII-XIX вв. Глагол, 2000. ISBN 978-5-89662-014-3. с. 162. Посетен на 12 March 2024. (на руски)
  16. ↑ ON A METHOD OF PROPULSION OF PROJECTILES BY MEANS OF EXTERNAL NUCLEAR EXPLOSIONS PART I // apps.dtic.mil. Посетен на 12 March 2024.
  17. ↑ Planetary Names // planetarynames.wr.usgs.gov. Посетен на 12 March 2024.
  18. ↑ Mount Kibal'chich // Посетен на 12 March 2024.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Суд над цареубийцами. Дело 1-го марта 1881 года. Под редакцией В.В.Разбегаева. Изд. им. Н.И.Новикова. С-Пб том 1 и 2. 2014. ISBN 978-5-87991-110-7, ISBN 978-5-87991-112-1.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Nikolai Kibalchich в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Николай_Кибалчич&oldid=12180016“.