Етнография на България – Уикипедия

Тази статия е за научната област. За книгата на Христо Вакарелски вижте Етнография на България (Христо Вакарелски).

Етнографията на България е научна област, изучаваща етнографията на България и българите.

Области на изследване[редактиране | редактиране на кода]

Етногенезис[редактиране | редактиране на кода]

Основна статия: Произход на българите

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

Етнографски области[редактиране | редактиране на кода]

Основна статия: Българска етнографска област

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

В българската етнография се изучават културните различия между основните български етнографски групи – шопи, добруджанци, тракийци, македонци, рупци, балканджии и полянци, които принадлежат на обща народност – българската, но имат различия в говора, облеклото, народното творчество и някои традиции и обичаи.

Фолклор[редактиране | редактиране на кода]

Основна статия: Българско народно творчество

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

Научни и образователни институции[редактиране | редактиране на кода]

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

В България има редица общи и специализирани етнографски музеи и музейни отдели, сред които са:

История на изследванията[редактиране | редактиране на кода]

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

Първите сведения за българската етнография са откъслечни записи на отделни народни песни, най-ранните от които са от началото на XVIII век. Сред събираните от сръбския фолклорист Вук Караджич материали попадат и известен брой български народни песни, 27 от които са публикувани през 1822 година в „Додатък към Санктпетербургските сравнителни речници на всички езици и наречия, с особен оглед към български език“. Малко по-късно Димитрие Тирол събира приказки на банатските българи, които изглежда са изгубени, а Сима Милутинович Сарайлия събира фолклорни материали и започва работа върху българска граматика, която остава недовършена. През 1837 година словашкият филолог Павел Шафарик издава „Славянски древности“, където в общославянски контекст разглежда и въпросите за произхода, езика и културата на българите.^[1]

Юрий Венелин (1802 – 1839)

Васил Априлов (1789 – 1847)

Началото на системно събиране на фолклорни материали в България е поставено от украинския историк Юрий Венелин. През 1829 година той публикува романтичния текст „Старите и сегашни българи“, а малко след това посещава окупираната от Русия Североизточна България, където събира около 50 народни песни. Той влиза във връзка с българския търговец в Одеса Васил Априлов, заедно с когото през следващите години изграждат мрежа от информатори и събирачи на фолклорни материали от различни части на България. След смъртта на Априлов през 1847 година дейността му в Одеса е продължена от Николай Палаузов, а сред техните сътрудници в страната са Неофит Рилски, Захари Круша, Райно Попович, Брайко Хаджигенович, Найден Геров, Петко Славейков.^[2]

В средата на XIX век започва издаването и на самостоятелни сборници с български фолклор. Първият сред тях е издаден пот рез 1842 година ученика на Райно Попович Иван Богоров в Унгария – „Български народни песни и пословици“. През 1844 – 1847 година украинският филолог Виктор Григорович прави продължителна обиколка на Балканите, събирайки около 200 български народни песни, част от които са публикувани в Загреб от Станко Враз, заедно с няколко други песни от Поморавието, под заглавието Narodne pesme bugarske. През 1855 година Пьотър Безсонов издава в Москва „Болгарские песни“, а през 1860 година в Белград излиза първият от трите тома на сборника на Стефан Веркович „Народни песни на македонските българи“.^[3]

През 1861 година в Загреб излиза и сборникът от 674 песни и други етнографски бележки „Български народни песни“ на братя Миладинови, който има изключително голям отзвук, както в България, така и в европейските академични среди. По същото време Любен Каравелов издава в Москва „Памятники народного быта болгар“ с 3 хиляди поговорки и пословици, народен календар, легенди и други материали, които за пръв път са поставени в контекста на фолклора на други славянски народи. През 1872 година Васил Чолаков издава в Болград „Българский народен сборник“, съдържащ много голям брой пословици и забележителен с първите подробни описания на народни обичаи, както и с първата в българско издание фотографска илюстрация. Първите изследвания на традиционното обичайно право провежда Петър Оджаков, който издава през 1875 година в Русе „Обичайното наследствено право“.^[4]

Нов етап в българските етнографски изследвания започва през 1889 година, когато в София започва издаването на етнографското научно списание „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, първоначално ръководено от Иван Шишманов, което става център на етнографските публикации. С многобройните си задълбочени изследвания Шишманов в продължение на четири десетилетия е и водещият академичен авторитет в българската етнография. Частично в „Сборника“ и частично в самостоятелни издания между 1891 и 1914 година излиза седемтомната монография на Димитър Маринов „Жива старина“, която разглежда широк спектър от етнографски явления – обичаи, календар, семейни отношения, обичайно право, религиозни вярвания, костюми, материална култура.^[5]

През 1893 година в наскоро основаното Висше училище в София е създаден и курс по славянска етнография, първоначално воден от Димитър Матов, а след ранната му смърт през 1896 година – от Любомир Милетич. По-късно е въведен курс за българските народни песни, воден от Йордан Иванов, обобщен в посмъртно издадената му монография „Български народни песни“. Дисциплината за традиционното обичайно право е създадена от Стефан Бобчев, автор на четиритомната монография „Сборник на българските юридически обичаи“. През 1906 година е създаден и Етнографски музей, оглавен първоначално от Димитър Маринов.^[6]

В десетилетията след Първата световна война като водещ авторитет в българската етнография се налага Михаил Арнаудов, автор на както на множество теоретични монографии, така и на теренни проучвания. През 1918 година университетският курс по славянска етнография е поет от Стоян Романски. От 1921 година започва да излиза ново етнографско списание – „Известия на Народния етнографски музей в София“. Този период се характеризира със засилен интерес към веществената народна култура, като в тази област работят Стефан Костов и Христо Вакарелски. Започва системното записване на народна музика – дотогава народните песни са записвани главно като текстове, – като под ръководството на Васил Стоин са описани текстовете и мелодиите на около 30 хиляди песни. Работите на Стоин върху музикалната теория на народната музика са продължени от автори като Райна Кацарова и Стоян Джуджев.^[7]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

↑ Вакарелски 1977, с. 25 – 26.
↑ Вакарелски 1977, с. 26 – 36.
↑ Вакарелски 1977, с. 32 – 42.
↑ Вакарелски 1977, с. 37 – 48.
↑ Вакарелски 1977, с. 51 – 53, 61 – 62.
↑ Вакарелски 1977, с. 62, 66 – 69.
↑ Вакарелски 1977, с. 73 – 79.

Цитирани източници

Вакарелски, Христо. Етнография на България. София, Наука и изкуство, 1977. ISBN 978-954-320-582-0.

[Вакарелски197725&#32;–&#32;26-1] Вакарелски 1977, с. 25 – 26.

[Вакарелски197726&#32;–&#32;36-2] Вакарелски 1977, с. 26 – 36.

[Вакарелски197732&#32;–&#32;42-3] Вакарелски 1977, с. 32 – 42.

[Вакарелски197737&#32;–&#32;48-4] Вакарелски 1977, с. 37 – 48.

[Вакарелски197751&#32;–&#32;53,&#32;61&#32;–&#32;62-5] Вакарелски 1977, с. 51 – 53, 61 – 62.

[Вакарелски197762,&#32;66&#32;–&#32;69-6] Вакарелски 1977, с. 62, 66 – 69.

[Вакарелски197773&#32;–&#32;79-7] Вакарелски 1977, с. 73 – 79.

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]

[7]