Христо Боев – Уикипедия

Христо Боев
съветски и български офицер от Държавна сигурност
Роден
Починал
1 октомври 1968 г. (72 г.)

Христо Боев Петашев е съветски и български офицер от Държавна сигурност, генерал-лейтенант. Смятан е за „бащата“ на външнополитическото разузнаване на тоталитарния комунистически режим в България. С работата си като заместник-вътрешен министър през 1952 – 1956 година играе активна роля в политическите насилия и извършваните от министерството противозаконни дейности.[1]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранен живот и образование[редактиране | редактиране на кода]

Христо Боев е роден на 7 януари 1896 година в село Одърне, Плевенско. Средно образование завършва в Априловската гимназия в Габрово (1914). Владее шест езика. Завършва Школата за запасни офицери с военно звание поручик (1915). [2] Член на БРСДП (т.с.) от 1914 г.

Военна кариера[редактиране | редактиране на кода]

Участва в Първата световна война като ротен командир в Петдесет и седми пехотен драмски полк. Военно звание капитан. [3]

Един от водачите на Войнишкото въстание през 1918. Командир на втори въстанически ешелон. След разгрома му край Владая минава в нелегалност. Софийският военно-полеви съд му издава доживотна присъда. Бяга в Румъния, където попада в затвора. [4] Член на БКП от 1919 г.

Професионална кариера[редактиране | редактиране на кода]

През април 1920 г. осигурява пътуването с лодка до СССР на първия български представител в Коминтерна Иван Недялков-Шаблин. Същата година организира пътуването на делегацията на БРП/к за Втория конгрес на Коминтерна. Лодката, в която пътува с Георги Димитров и Васил Коларов е спряна от румънските власти. Тримата са арестувани и престояват месец в румънски военен затвор.

Учи във Военната акдемия на РККА (1920 – 1921). През 1921 г. е привлечен за сътрудник на Главното разузнавателно управление на Червената армия. Започва да работи под ръководството на заместник-началника на военното разузнаване Ян Берзин (1924 – 1937). [5]

Възложено му е да създаде нелегална разузнавателна организация в България под прикритието на фиктивното дружество за мореплаване и търговия „Матеев, Кремаков и сие“ в Бургас. Действа като нелегален под името Фьодор Русев. Финансиран от съветското военно разузнаване, купува в Истанбул бързоходен кораб „Иван Вазов“. Служи за осъществяване на връзка с Коминтерна и за пътувания до Одеса и Севастопол, за пренасяне на информация, хора, оръжие, литература. Изградената от него нелегална резидентура е определена като най-ефикасната от всички съществуващи по това време в страните на Балканите. [6] Поради уменията му на бизнесмен е наричан от съветското военно разузнаване „търговски гений“.

Член на ВКП (б) от 1925 г. [7]През 1926 г. е вицеконсул в съветската мисия в Прага под името Христофор Иванович Димов, откъдето е изгонен, след като полицията разкрива дейността на ръководената от него нелегална група. Действа като нелегален в Австрия, Турция, Берлин, Париж. Под легендата на австрийски търговец предприема пътуване със съпругата си до Китай. Там разузнава движението на войските в Китай след манджурския конфликт.

Завършва Военна академия за механизация и моторизация на Съветската армия (октомври 1931 – декември 1935) с диплома на инженер и звание полковник. При Сталинските чистки неговият водещ офицер Ян Берзин е арестуван и разстрелян, а Боев е освободен от разузнаването (1938). [8] Заема се с преводаческа дейност. От юли 1941 г. служи в състава на ОМСБОН и разузнаването на Черноморския флот. Редактор по българска литература в Издателството за чуждестранна литература (1943 – 1945). Военно звание Военен инженер 2-ри ранг.[9] Между юли 1941 и февруари 1943 г. е сътрудник на IV управление на Народния комисариат на вътрешните работи на СССР. След това до май 1945 г. е отговорен редактор в книгоиздателството за чужди езици.

В България се завръща 1 юни 1945 г. и постъпва в Дирекция на Народната милиция като завеждащ Културно-просветния отдел. Остава там до декември 1946 г. Между декември 1946 и юни 1947 г. е началник на канцеларията при председателя на НРБ и сътрудник на Васил Коларов. През периода 1947 – 1949 е легационен съветник в Англия, откъдето е обявен за персона нонграта.

В Държавна сигурност[редактиране | редактиране на кода]

От август 1949 г. е заместник-директор на Държавна сигурност.[10]. В периода 1949 – 1952 г. е началник на Външнополитическо разузнаване и заместник-министър на вътрешните работи.[11] Генерал-майор от 9 февруари 1951 г.,[12] впоследствие повишен в генерал-лейтенант.

Христо Боев провежда изграждането на българското разузнаване по съветски образец.[13] Като дългогодишен агент на руското военно разузнаване добре познава структурата на специалните служби на СССР. [14] Под негово ръководство се въвеждат съветските методи в тази област и се изграждат първите „легални резидентури“ в чужбина.[11]

В качеството си на заместник-министър Боев отговаря и за дейността на Следствения отдел на Държавна сигурност, който става известен с прилаганите от него брутални физически и психически изтезания, предизвиквайки още преди смъртта на Йосиф Сталин критики от ръководството на режима.[11] Той е един от хората, които са обвинени от Политбюро за „извращенията“ в следствието в края на 40-те години, и през 1952 година е отстранен от службата. Боев отговаря на обвиненията с открито писмо до ЦК на БКП, в което протестира срещу намесата на съветските съветници в работата на следствието:

В средата на ноември 1949 г. доложих на Коларов, че извращенията в следствието стават главно поради това, че съветските съветници дават нареждания на нашите следствени работници, без да ги съгласуват предварително с мен... На мен ми беше казано да видя някак си да се оправят работите. Това указание по най-очебиен начин показва безсилието на нашето партийно и държавно ръководство пред съветските съветници... [15]

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

Посланик в ГДР (1954 – 1957) и Полша, а от 1960 до 1962 г. в Япония[16].

През 1962 г. е наказан със снемане от партийна и държавна работа, пенсиониран и оставен в забвение. Нелегалната му дейност е призната от Кремъл, чак през 1967 г. когато е награден с Орден „Ленин“. Посмъртно е награден с Орден „Георги Димитров“ (1969). [17]

Дъщеря му е съпруга на генерал-майор Петър Илиев.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Огнянов, Любомир. Политическата система в България 1949 – 1956. София, „Стандарт“, 2008. ISBN 978-954-8976-45-9. с. 290.
  2. ↑ www.e-reading.mobi // Архивиран от оригинала на 2019-02-21. Посетен на 2013-03-17.
  3. ↑ archive.is
  4. ↑ Христо Христов[неработеща препратка]
  5. ↑ Христо Христов[неработеща препратка]
  6. ↑ Христо Христов[неработеща препратка]
  7. ↑ www.e-reading.mobi // Архивиран от оригинала на 2019-02-21. Посетен на 2013-03-17.
  8. ↑ Христо Христов[неработеща препратка]
  9. ↑ www.e-reading.mobi // Архивиран от оригинала на 2019-02-21. Посетен на 2013-03-17.
  10. ↑ Протокол № 133 от 22 април 1954 г. на Политбюро на ЦК на БКП, с.67
  11. ↑ а б в Методиев, Момчил. Държавна сигурност: предимство по наследство. София, Институт за изследване на близкото минало, 2015. ISBN 978-954-28-1937-0. с. 79.
  12. ↑ Методиев, Момчил и Мария Дерменджиева. Държавна сигурност – предимство по наследство. Професионални биографии на водещи офицери (София: ИИБМ и изд. Сиела, 2015), с. 184.
  13. ↑ Методиев, Момчил. Държавна сигурност: опората на комунистическата държава // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 220.
  14. ↑ Христо Христов[неработеща препратка]
  15. ↑ Христо Христов[неработеща препратка]
  16. ↑ Димитър Иванов – Кой кой е в Държавна сигурност
  17. ↑ Христо Христов[неработеща препратка]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „Биографии“         Портал „Биографии“          Портал „Военно дело“         Портал „Военно дело“          Портал „Политика“         Портал „Политика“          Портал „История на България“         Портал „История на България“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Христо_Боев&oldid=12043155“.