Хелиакален изгрев – Уикипедия

Хелиакалният изгрев (от старогръцки: ἡλιακός – „слънчев“^[1]) или още „звезден изгрев“ е сезонно астрономическо явление, при което над източния хоризонт, малко преди изгрева на Слънцето, за първи път в годината се вижда звезда, която преди е оставала ненаблюдаема.^[2] Исторически важен е бил хелиакалният изгрев на Сириус, който предшествал разлива на Нил и така става характеристика на древноегипетския календар и астрономическото развитие. Изгревът на Плеядите предвещава началото на древногръцкия ветроходен сезон, използвайки небесна навигация.

Причина и значение[редактиране | редактиране на кода]

Звездното небе представлява видимата през нощта част от небесната сфера. Поради годишното движение на Земята по нейната орбита, границите на тази част се изместват. Изглежда сякаш, че Слънцето се премества на изток по еклиптиката, със скорост почти един градус на ден. Докато Слънцето се намира близо на запад от някоя звезда, тя е ненаблюдаема, тъй като се появява над хоризонта след неговия изгрев. През следващите дни, двете, сутрин се явяват практически едновременно на източния хоризонт, но скоро идва момент, когато звездата предшества слънцето. Първият ден от годината, когато тя е става видима, е датата на хелиакалния изгрев, който още в древността са идентифицирали с точност до един ден. В зависимост от географската ширина на наблюдателя много звезди имат свои ежегодни хелиакални изгреви.

Източници[редактиране | редактиране на кода]