Тодор Прахов – Уикипедия

Тодор Прахов
български политик
Роден
Починал

Националност България
Народен представител в:
II НС   III НС   IV НС   V НС   VI НС   

Тодор Лулчев Прахов е български политик, кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 29 април 1904 г. в Златица. През 1921 г. влиза в БКМС. Същата година е изключен от Пирдопската гимназия за участие в марксистки кръжок. От Пирдоп отива в София, където става работник. В периода 1922 г. учи в Телеграфо-пощенското училище. Участва в подготвянето на Септемврийското въстание през 1923 г. През 1926 г. става част от професионалната опозицията на пощенските служители, а през 1928 г. е избран за неин секретар. От 1927 г. е член на работническата партия. От 1934 г. е политически сътрудник на ЦК на БКП (т.с.).

През тази година е арестуван и уволнен за разпространение на позиви. Сътрудничи на в. „Транспортен глас“. Между 1934 и 1936 г. е част от ЦК на НРПС, а от 1936 до 1944 г. е в Синдикалната комисия на ЦК на БКП. Вербуван е от Владимир Заимов и става негов радист от 1941 до 1942 г.

След като генералът е разкрит през 1943 Прахов е осъден задочно на смърт. До 9 септември 1944 е в нелегалност. В периода 1945 – 1948 г. е организационен секретар на Общия работнически професионален съюз (ОРПС). От 1948 до 1950 г. е първи заместник-министър на пощите, телеграфите и телефоните. От 1949 става заместник-председател на Контролната комисия при ЦК на БКП. Между 1950 и 1961 г. е председател на Централния съвет на Българския професионален съюз. В периода 1954 – 1971 г. е член на Президиума на Народното събрание,[1] а от 1954 до 1962 г. е кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП. От 1962 до 1966 г. е председател на ЦК на Съюза на борците против фашизма и капитализма.[2] От 1962 г. е председател на Централната контролно-ревизионна комисия на БКП. На 7 септември 1964 г. е с указ № 537 е обявен за герой на социалистическия труд на България. Носител е на три ордена „Георги Димитров“ (1954, 1959, 1974). Умира на 19 септември 1977 г. в София.[3]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Народни представители от Шесто народно събрание на Народна република България, ДПК „Димитър Благоев“, 1974, с. 445
  2. Архивите говорят // Проект на Държавна агенция Архиви.
  3. Аврамов, А. Трудовата слава на България, Държавно издателство д-р Петър Берон, 1987, с. 510