Теодосий Скопски – Уикипедия

Тази статия е за скопския митрополит. За игумена на Серския манастир и негов чичо вижте Теодосий Гологанов (игумен).
Теодосий Скопски
български духовник
Роден
Починал
1 февруари 1926 г. (80 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България
Религияправославие
Теодосий Скопски в Общомедия

Теодосий Скопски е изтъкнат български възрожденски деец, духовник, учен богослов и преводач, член на Българската академия на науките. Теодосий Скопски с опита си да откъсне Скопската епархия от Българската екзархия е един от първите примери за македонизъм чрез църковен сепаратизъм в Македония.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в село Търлис, Неврокопско (днес Ватитопос) в свещеническо семейство под името Васил Илиев (Попилиев) Гологанов. Брат е на видния фолклорист Иван Гологанов и на архимандрит Никола Гологанов. Учи в гръцката класическа гимназия в Сяр (Серес). Васил е изпратен през 1860 в манастира „Св. Йоан Претеча“ в Сярско. В 1862 година приема духовен сан и е ръкоположен за йеродякон от митрополитския епитроп в Мелник Прокопий.[1] После служи в Сярско и Неврокопско, където проповядва на църковнославянски. По този повод влиза в конфликт с местното гръцко духовенство и е подложен на гонения. Между 1866 и 1867 година заминава за Херцеговина, където в Мостар е протосингел на Прокопий, станал херцеговински митрополит. Замесва се в местното революционно движение и е затворен. Решава да напусне Мостар и Вселенската патриаршия[1] и през 1867 – 1868 година става свещеник в Пловдив, а след това в Кричим (1869 – 1873). В Пловдив той се свързва с Йоаким Груев, Найден Геров и Драган Манчов. В своята автобиография, Гологанов съобщава, че докато е в Кричимския манастир, приютява Васил Левски.[2] По това време Левски изгражда там революционен комитет.[3] От 1873 оглавява българската църковна община в Сяр и води упорита борба с гръцкото духовенство. През този период сътрудничи на брат си и на Стефан Веркович за издаването на сборника Веда Словена. По-късно Теодосий е арестуван от властите в село Фращени и под конвой е откаран в Сяр, като по пътя е измъчван и заплашван с убийство. В Сяр е освободен, но гръцките заплахи продължават и той е повикан пред гръцкия митрополит Неофит да дава обяснения. През следващата година той е затворен в Сяр от властите по обвинение за неговата съпричастност в българското революционното движение в Пловдивско през периода когато е игумен на Кричимския манастир. Освободен е със съдействието на гръцкия митрополит, като поради силния натиск се отказва от Екзархията. След освобождаването си през 1874 година той е повикан да дава обяснения за поведението си пред гръцките духовни власти в Цариград.

Издигане в Екзархията[редактиране | редактиране на кода]

Вместо да дава обяснения в Патриаршията той отива в Екзархията, където е помолил да бъде опростен и това е сторено незабавно.[4] Там той е избран от Синода за заслугите си за архимандрит и служи в църквата Свети Стефан, а на следната 1875 година поради натиска на Патриаршията е изпратен в Ниш за помощник на българския митрополит Виктор Нишки. През 1876 година е върнат в Цариград и повторно служи като ефимерий на църквата „Св. Стефан“.

Малый архиерейский молитвословник. Наредил Скопский митрополит Теодосий. София: Св. Синод на Бълг. Църква, 1911.

Между 1878 и 1880 е издигнат до Екзархийски наместник в Цариград, докато екзарх Йосиф поради Руско-турската война е принуден да стои в Пловдив. На 7 април 1878 година подписва за Охридска епархия (заедно с Димитър Попов за Костурска и Мъгленска, Козма Пречистански за Дебърска и Наум Спространов за Охридска) молба до великия княз Николай Николаевич, в която се отхвърлят твърденията за гръцкия характер на населението в Македония и се иска навлизане на руски войски в областта:

„ Победоносното руско оръжие, освобождавайки толкова дълго угнетявания досега под турско иго нещастен наш български народ, го задължи навеки... Македонските българи, лишавайки се от непосредствената защита на своите освободители... с цялата си преданост [ги] очакват в родината си... Поради това се осмеляваме да доложим на Ваше императорско височество, че някои недоброжелатели на българския народ, състоящи се в по-голямата си част от гръцки архиереи, посастоящем се стараят насилствено да събират подписи и да доказват, че жителите на Македония, влизащи по Санстефанския договор в състава на Българското княжество, се състоят предимно от гърци...[5][6][7] “

От 20 януари 1880 година до 6 януари 1885 година е капукехая (представител на Екзархията при Високата порта) и за кратко изпълнява длъжността архиерейски наместник в Лозенград.[8] На 7 януари 1885 е ръкоположен за Скопски митрополит от екзарх Йосиф I Български в съслужение с Евстатий Пелагонийски и Синесий Стовийски.[9], но се налага пет години да изчаква. Това става поради противодействието на Цариградската Патриаршия, подкрепена от Гърция, както и протестите от страна на Сърбия, покровителствувана от Русия.[10] През 1887 година в Цариград се свързва с Коста Групчев и Наум Еврович, македонисти и агенти на Стоян Новакович, представители на т. нар. Дружество на сърбо-македонците.[11] На срещи с тях Теодосий споделя, че подкрепя идеята им за възстановяване на Охридската архиепископия. За това те уведомяват Новакович, който тогава е сръбски посланик в Цариград.[12] Като последица от тези срещи през този период Теодосий попада под влияние на идеите на македонизма. Той все пак получава берат за заминаване за Скопие, но едва през 1890 година.

Разколническа дейност[редактиране | редактиране на кода]

При пристигането си в Скопие в началото на 1890 година след кратък престой Теодосий е върнат обратно от турските власти под силен гръцки и сръбски дипломатически натиск. По обратния път, изпаднал в безизходица, той се среща със сръбския консул в Солун, който явно е бил информиран от Новакович за неговите идеи. Те обсъждат създалата се политическа ситуация и Теодосий потвърждава пред консула подкрепата си за откъсване на македонските епархии от Българската Екзархия. Митрополитът получава обещание за подкрепа, а след това с консула отпътуват за Цариград.[13] При така създалата се ситуция се намесва българското правителство и последва издаване на нов султански берат за Скопие. С него е потвърден стария, но уведомен за намеренията на Скопския митрополит, Екзарх Йосиф се опитва да подмени Теодосий с друг свещеник. Това обаче не е възприето от Високата Порта, вероятно след обещаната на Теодосий сръбска дипломатическа намеса.

След тези събития отношението между Екзарха и Скопския митрополит рязко се влошават. В резултат на този разрив, след като застъпва като Скопски владика (1890 – 1891), Теодосий повторно се отказва от Екзархията. Той незабавно предприема сериозни опити да възроди Охридската архиепископия. Започва да гони църковните и училищни деятели, назначени от Екзархията, и да ги заменя със свои хора, с което предизвиква нов църковен скандал. Уволнява директорът на скопското училище Антон Наследников. Печата самостоятелно църковните книжа и застъпва открито македонистки позиции. В тази връзка Теодосий се обръща към Цариградската Патриаршия и иска канонично признание, но получава отказ. Това не го обезкуражава и той се свързва с Папството с искане за евентуална уния, но отново се проваля. Тогава осъществява контакти със сръбския консул в Скопие и търси неговата подкрепа за самостоятелна Охридска Архиепископия. След като консулът уведомява за разговорите Новакович, последният му изпраща пари за подкуп на Теодосий с цел привличането му в лоното на Сръбската Патриаршия.[14]

В началото българското правителство и Екзархията изчакват, но след като на 29 май 1891 година със съгласието на Теодосий в Скопие било отворено първото сръбско църковно училище, българското търпение свършва. В знак на протест 18 скопски първенци свикват общински екзархийски съвет, на който обявяват, че Теодосий е нежелан в града им. Следват няколко официални покани от страна на Екзархията да подаде оставка, на които той отказва. Все пак, поради силния натиск на който е подложен и протеста на българското правителство пред Високата Порта той е отстранен. Този му неуспешен опит за разкол според Симеон Радев бил породен от лични амбиции и омраза към екзарх Йосиф.[15]

Покаяние и реабилитация[редактиране | редактиране на кода]

Писмо на Теодосий Скопски като управляващ Маронийската епархия до Търпо Поповски
Погребението на Теодосий Скопски в 1926 година, „Илюстрована седмица“, 14 февруари 1926 година

След отзоваването му от Скопската катедра, чрез османските власти той е репатриран в Цариград на 5 януари. В края на януари Теодосий дава изявление в екзархийския орган „Новини“, в което категорично отрича някои публикации в гръцката преса, че има намерение да се връща в лоното на Патриаршията. Той декларира, че е родом българин и като такъв е верен на Екзархията.[16] Въпреки това, екзархийски съд отлъчва Теодосий и той е низвергнат. Малко по-късно е изпратен за покаяние в Драгалевския манастир до София. Там прекарва периода от 1892 до 1901 година, когато се занимава с преводи на художествена и религиозна литература.[17] Сред преводите му е епосът в проза „Мъчениците“ на Франсоа Рене дьо Шатобриан.[18]

Постепенно Теодосий затвърждава екзархийските си позиции и спечелва доверието на Светия синод.[19] Между 1901 и 1906 година е назначен за наместник на Пловдивския митрополит Натанаил Охридски, а след това служи в Бачковския и Рилския манастир. През 1910 година прави опит отново да се кандидатира за Скопски митрополит, чието място тогава е вакантно, но му е отказано, въпреки демонстрираните от него в пресата про-екзархийски позиции.[20] В началото на 1913 година Теодосий се включва в акцията по покръстване на помаците.[21] Напълно покаял се за католическите си тежнения пише брошурата „Православната църква и католишката пропаганда“, която Синодът отпечатва и използва в борбата с униатското движение през 1914 година.[22] През този период той служи в София, където през ноември 1915 година, когато Българската армия разбива сръбски войски в Македония, отслужва тържествен молебен по случай Празника на победите.[23] Между декември 1915 и 1919 година е ръководител на миналата под екзархийска управа Маронийска епархия в Гюмюрджина.[24] Там той защитава гръцкия клир от българските военни власти и съдейства за отварянето на запечатаните енорийски църкви.[25] След като е заменен през 1919 година от Иларион Нишавски, последният отправя тежки критики срещу Теодосий, като го обвинява в про-патрирашистка политика.[26]

Последните години от живота си прекарва в София в книжовническа дейност – писане на книги и преводи на чуждестранна литература.[27] Превежда в проза поемите „Енеида“, „Буколики“ и „Георгики“ на Вергилий, творби на Франсоа Шатобриан, Джон Милтън и други.[28]

Умира на 1 февруари 1926 година в София.[29] Опелото е извършено от софийския митрополит Стефан в съслужение с всички столични свещеници. Тленните му останки са погребани в двора на черквата „Свети Спас“ в София.[30] След като през Втората световна война църквата е разрушена при бомбардиравките на града, той е препогребан в парцел 46 на Централните софийски гробища.[31]

Научна дейност[редактиране | редактиране на кода]

Вероятно в младите си години заедно с брат си Иван Гологанов участва в изготвянето на сборника Веда Словена, но впоследствие до последно отрича мистификацията. От 1910 година е действителен член на Българското книжовно дружество, днес Българската академия на науките. Автор е на редица богословски трудове.[32] Превежда от френски, гръцки и руски език на български книгите на Вергилий, Франсоа Шатобриан, Джон Милтън и други автори. Теодосий Скопски с една своя публикация във вестник „Мир“ е в основата на тезата, че водачът на българското възраждане Паисий Хилендарски е родом от Банско.[33]

Родословие[редактиране | редактиране на кода]

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Лазар Гологанов
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Илия Гологанов
(1810 – 1865)
 
Теодосий Гологанов
(1800 – 1888)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Иван Гологанов
(1839 – 1895)
 
Теодосий Гологанов
(1846 – 1926)
 
Никола Гологанов
(1850 – 1913)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Илия Гологанов
(1865 – 1910)
 
Иван Гологанов
(1870 – 1908)
 
Спиро Гологанов
(1880 – 1917)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Александър Гологанов
(1893 – 1916)
 
Иван Гологанов
(1899 – 1969)
 
Димитър Гологанов
(1901 – 1987)
 
 
 
 
 
 
 

Галерия[редактиране | редактиране на кода]

  • Писмо на Теодосий до вестника на Българската екзархия „Новини“ от 04.02.1892 г. в което той потвърждава както българския си произход, така и привързаността си към Екзархията

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ а б Μπάκας, Ιωάννης Θ. Ο Ελληνισμός και η μητροπολιτική περιφέρεια Μελένικου 1850 – 1912. Θεσσαλονίκη, ∆ιδακτορική διατριβή υποβληθείσα στο Τμήμα Ποιμαντικής και Κοινωνικής Θεολογίας του Α. Π. Θ., 2003. σ. 69. Посетен на 11 януари 2014 г.
  2. ↑ Митрополит Теодосий: „Беше при мене Василий Левски…“ Вестник ТРЕТА ВЪЗРАСТ, 21 октомври 2017 г. // Архивиран от оригинала на 2021-05-22. Посетен на 2019-10-08.
  3. ↑ Пловдивска Света Митрополия, Кричимски манастир „Рождество Богородично“.
  4. ↑ (141 засед. на Св. Синод, 16 януари 1874 г., стр. 316)
  5. ↑ Молба от представители на българската църква, изпратена от Цариград до Николай Николаевич, за незабавно навлизане на руските освободителни войски в Македония[неработеща препратка]
  6. ↑ Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. III, Москва, 1967, 79 – 80.
  7. ↑ Македония : Сборник от документи и материали. София, Българска академия на науките. Институт за история. Институт за български език, Издателство на Българската академия на науките, 1978. с. 335 - 336.
  8. ↑ Цацов, Борис. Архиереите на Българската православна църква. София, 2003, стр. 297.
  9. ↑ Български екзарх Йосиф I. Дневник. София, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. ISBN 954-509-042-1. с. 134.
  10. ↑ Поглед върху деятелността на Българската екзархия, стр. 25.
  11. ↑ Църнушанов, Коста. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. с. 31, 42-43.
  12. ↑ Државни архив СРС – Београд. Ф – I – 683/1887.
  13. ↑ Архив на СИП – Београд. II-одд. Фонд М и Д – 1890/Т.9. Пов. № 152 (1 мај 1890).
  14. ↑ Д-р Славко Димевски, Митрополитот скопски Теодосиј – Живот и дејност – (1846 – 1926), Скопје 1965, 138.
  15. ↑ Симеон Радев. „Ранни Спомени“
  16. ↑ Вестник „Новини“ от вторник, 4 февруари 1892 г.
  17. ↑ Prevodna retrosptektsia na evropeĭskata literatura v Bulgaria: Angliĭska literatura, Автори Aleksandŭr Shurbanov, Vladimir Trendafilov, Издател Akademichno izd-vo „Prof. Marin Drinov“, 2000, стр. 59.
  18. ↑ www.bg.cobiss.net[неработеща препратка]
  19. ↑ Теодосий Скопски. Спомени от епохата на българското духовно и политическо възраждение (Отъломци). Сборник в чест на Варненский и Преславский Митрополит Симеон, София 1922, 212 – 219.
  20. ↑ „Беззащитно във всяко едно отношение, българското население, онеправдано от местните власти и бедно от материална и умствена страна, то представляваше твърде удобна почва за насаждането и възприемането на всякакви пропагандистични идеи. На това се дължеше и успехът на чуждите пропаганди в такива чисто български градове в Македония като Воден, Ресен, Лерин, Неврокоп, Щип и пр., където български училища нямаше, или ако имаше те бяха незначителни, а гръцки училища имаше по градове и по села и добре бяха наредени.“ Теодосий Гологанов – бивш митрополит Скопски, вестник „Ден“, София, 20 септември 1910 г., бр. 2322.
  21. ↑ Елдъров, Светозар. Православието на война. Българската православна църква и войните на България 1877 – 1945, София 2004, с. 112.
  22. ↑ ЦДА, ф. 791, оп. 1, а. е. 24, л. 655 – 656, 719.
  23. ↑ Празникът на победите– 27 ноември, непознатата история на бойния празник на Българската Армия. Светлозар Елдъров, проф. д.и.н. списание Военноисторически сборник, ISSN 0204 – 4080, бр. 4, 2004 г.
  24. ↑ Църква и църковен живот в Македония, Петър Петров, Христо Темелски (Македонски Научен Институт, София, 2003) стр. 317.
  25. ↑ Синодно дело № 15, 1918 г., преп. № 1, № 1193 от 22 октомври 1917 г. и № 1469 от 14 декември 1917 г. Вж. още № 962 от 23 август 1917 г. и № 8063 от 25 октомври същата година.
  26. ↑ Антантата в Тракия 1919 – 1920 г. Ст. Трифонов, Стайко Трифонов (Университетско издателство „Климент Охридски“, София 1989) стр. 225.
  27. ↑ Писма и изповеди на Иван Гологанов: Веда Словена, Христо Спирев, ВУДУТЕК ООД, 2015, 5 стр.
  28. ↑ Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 320.
  29. ↑ Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 320.
  30. ↑ Списание „Илюстрована седмица“, 14 февруари 1926.
  31. ↑ Парцел 46 // София помни. Посетен на 29 март 2019.
  32. ↑ Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 645.
  33. ↑ Теодосий си спомня как архимандрит Исая му споделил за това как Неофит Рилски му разказал за хилендарски калугер и негов съселянин от Банско, йеромонах Паисий, който бил писал за българите. Вестник „Мир“. 18 април 1912.
Кирил → скопски митрополит
(1890 – 1891) 		→ Максим
Акакий → игумен на Бачковския манастир
(1894) 		→ Харалампий
? → управляващ Маронийската епархия
(декември 1915 – декември 1919) 		→ епископ Иларион Нишавски
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Теодосий_Скопски&oldid=12098708“.