French
DeutschСтамат Икономов – Уикипедия
| Стамат Икономов | |
| български революционер | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | 12 септември 1912 г. |
| Погребан | Централни софийски гробища, София, Република България |
| Учил в | Национален военен университет |
| Стамат Икономов в Общомедия | |
Стамат Георгиев Икономов е български революционер и военен, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[1]
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Роден е в Малко Търново, където първоначално учи. Впоследствие завършва гимназия във Варна. През 1883 година постъпва във Военното училище в София. По време на Сръбско-българската война (1885) е доброволец и служи в 5-и пехотен дунавски полк. Завършва училището през 1887 година в осми випуск и е зачислен в 3-ти конен полк. Служи 15 години като офицер в различни части на българската армия, Министерството на войната и достига чин капитан. През 1901 г. е уволнен от служба.
В навечерието на Илинденско-Преображенското въстание се уволнява доброволно от армията и се включва в дейността на ВМОРО. Делегат е на конгреса на Петрова нива, на който е избран за член на Главното ръководно боево тяло. Икономов обучава селските милиции и смъртните дружини. Автор е на инструкциитте за водене на военните действия. Въпреки офицерския си чин, Икономов не проявява претенции за някакъв пост. По време на въстанието е начело на чета от 100 души, действаща в Бунархисарско.
В спомените си Христо Силянов споделя, че в навечерието на въстанието в ръководството се завежда спор за тактиката на бойните действия. Икономов предлага с обединени усилия да се нападне и превземе първо околийския център Малко Търново, след което всички околни турски гарнизони ще останат без опорен пункт, докато Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Силянов са против. Така становището на мнозинството налага тактиката на разпокъсаните действия в отделните селища. Едва по-късно се отчита погрешността на тази стратегия.
След въстанието, на Варненския конгрес в 1904 година е избран за член на Задграничното ръководство на Одринския революционен окръг. В 1905 година е делегат от Одрински окръг на Рилския конгрес на ВМОРО.[2] В 1906 година отново навлиза с чета в Одринска Тракия, но поради заболяване се връща в България. Избран е за делегат на Кюстендилския конгрес на ВМОРО от 1908 година, но не успява да присъства[3].
След Хуриета на 31 декември 1908 година в Одрин е свикан конгрес на Одринския революционен окръг, на който Стамат Икономов, присъства като делегат и е включен в състава на ръководството. В навечерието на Балканската война здравословното му състояние е силно разклатено.
Икономов умира през 1912 г. в София в бедност.[4][5]
В родната къща на Икономов в Малко Търново днес се помещава Етнографският музей.
Христо Силянов пише за Икономов в своите „Спомени от Странджа“:
| „ | Стамо Икономов беше военен само по своя капитански чин, по знанията, добити в Софийското юнкерско училище и през петнадесетте казармени години. Той бе скромен, мълчалив, с крайно демократични убеждения. Мразеше коронованите глави, любоугодничеството и надутия педантизъм. Веднъж изявил желание да замине в родния си край, М. Търновско, той не се позова на офицерския си чин, за да поиска ръководен пост, а се остави всецяло на усмотрението на старите одрински ръководители. Някои отдаваха мълчаливостта и усамотението му на надутост и презрение към „щатските“, но те се лъжеха, понеже не го познаваха отблизо и съдеха само по външното му държане. Между кандидатите имаше и такива, които бяха служили войници в Икономовата рота. Те всички до един го обожаваха и пазеха скъпи спомени за неговото бащинско държане в казармата. Според техните разкази Икономов, колкото е бил благ и великодушен към своите подчинени, толкова е бил горд и неподатлив спрямо началниците, които, прилагайки с педантизъм казармените закони, са малтретирали подчинените, а са раболепствували пред по-големите. Тези бивши войници, сега храненици на лагера, разправяха за своя ротен командир интересни истории. Например как Икономов е гонил с гола сабя по улиците на един южнобългарски град полковия си командир, защото, не знам по какъв случай, го бил обидил. Аз познавам в София двама келнери, също бивши войници на Икономова, които колчем той се явяваше в локала им, му служеха с истинско страхопочитание и не изпускаха случая да се похвалят, че са служили в неговата рота.[6] | “ |
Военни звания[редактиране | редактиране на кода]
- Подпоручик (16 юни 1887)
- Поручик (2 август 1891)
- Капитан (1898)
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 300.
- ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 186.
- ↑ Пърличев, Кирил, „Кюстендилският конгрес на ВМРО 1908 г.“, „ВЕДА-МЖ“, София, 2001 г., стр. 171.
- ↑ Енциклопедия България, том 3, Издателство на БАН, София, 1982, стр. 95.
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 64.
- ↑ Силянов, Христо. Писма и изповеди на един четник. Спомени от Странджа. От Витоша до Грамос, Български писател, София, 1984, стр. 224 - 225.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 3 и 4. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996.
