Сердикийски събор – Уикипедия

Сердикийски събор
— църковен събор —
МястоСердика, Римска империя
Дата343 г.
Карта

Сердикийският събор е църковен събор, проведен през 343 година в Сердика.

Замислен като вселенски събор, който да преодолее разрива между западните и източните църкви във връзка с отстраняването от поста му на александрийския епископ Атанасий, той претърпява пълен неуспех, като двете страни дори не провеждат съвместни обсъждания.[1] Всяка от тях излиза със свои собствени решения и кризата в Църквата продължава и в следващите десетилетия.[2]

Епископите от изток не искат да участват заедно със Св. Атанасий Велики и епископ Маркел Анкирски (Marcellus от Ancyra, Анкара) на общ събор, понеже те са чрез синоди осъдени и смъкнати – Атанасий на Синода в Тирос 335 г., Маркел на Синода в Константинопол 336 г. Епископите от запад настояват, че двамата са оправдани от Римския Синод през 341 г. Така събирането се разцепва на 2 конкуриращи се синода, които се осъждат взаимно.

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

Църквата Св. София
Ротондата Св. Георги

Сердикийският събор с провежда в контекста на политическите и религиозни конфликти, последвали смъртта на император Константин I Велики. През 325 година Константин организира Първия вселенски събор в Никея, който консолидира доктрината на християнската църква, осъждайки възгледите на Арий, който обаче продължава да се ползва с голямо влияние в източните църкви. Сред самите привърженици на Никейската доктрина възникват разногласия около нейната интерпретация, оформяйки се крайно и умерено антиарианско крило.

През 335 година Тирският събор осъжда водача на крайните антиарианци Атанасий и го отстранява от епископската катедра на Александрия, а императорът го изпраща на заточение в Трир.[3] През 337 година Константин Велики умира и е наследен от двамата си сина – Констанс на запад и Констанций II на изток.[4] Констанс подкрепя Атанасий и го връща на поста му в Александрия, но скоро той отново е прогонен от местната църква.[5] Атанасий, последван скоро от Маркел Анкирски, отива в Рим, търсейки подкрепата на папа Юлий I.[5]

В началото 341 година в Рим е проведен поместен събор, който реабилитира Атанасий и Маркел, но решенията му не са приети от източните църкви.[5] През лятото източните епископи провеждат свой събор в Антиохия, в присъствието на Констанций II осъждат Атанасий, Маркел и Павел I Константинополски и приемат Четирите антиохийски формули, които осъждат арианството, но и се отклоняват от Никейския символ, заплашвайки със сериозно разцепление между източните и западните църкви.[5]

В тази ситуация императорите Констанс и Констанций II се договарят за провеждането на общ събор, който да разреши разногласията между двете страни.[5] За негово място е избран град Сердика – важен епископски център във владенията на император Констанс, но близо до техните граници и с епископ (Протоген Сердикийски), поддържал на предходните събори позицията на източните църкви.[6]

Протичане[редактиране | редактиране на кода]

Сердикийският събор започва като втори вселенски събор през месец ноември 343 г. Точният брой на участниците в него не е сигурен, като дори едни и същи източници посочват различни стойности.[7] Основен източник за събора са текстове на Атанасий и техни интерпретации – според някои от тях епископите, присъствали лично на събора, са 170, според други само подкрепящите Атанасия са 344.[7] Руският историк Михаил Поснов анализира тези данни и приема присъствието на 170 епископи, от които 76 „евсевиани“ (поддържащи Антиохийския събор) и 96 „православни“ (поддържащи Римския събор).[7] Някои епископи, като римският Юлий, не присъстват лично, а изпращат свои представители.[8]

Епископите пристигат в Сердика вече събрани в две групи, които така и не се събират.[9] Със самото си пристигане от Филипопол източните епископи обявяват, че няма да разговарят с другите, докато те не изгонят осъдените от Антиохийския събор привърженици на Атанасий и Павел, с аргумента, че обвиняемите не могат да бъдат и съдии.[10] Опитващите се да посредничат Протоген Сердикийски и Осий Кордовски отхвърлят това изискване, което обезсмисля целия събор.[11] В последвалата размяна на писмени послания напрежението още повече нараства и съборът така и не успява да започне.[12]

В крайна сметка източните епископи приемат и разпращат своя енциклика, подписана от 73 епископи, с която отлъчват от Църквата редица от своите противници, както и опитващите да посредничат Осий Кордовски, Юлий Римски и Протоген Сердикийски.[13]

Западните епископи също приемат решения, повтарящи дотогавашните им позиции.[11] Те приемат символ на вярата, който трябва да разшири Никейския, запазвайки смисъла му, но по-късно самият Атанасий го отхвърля.[14] Утвърждават и 21 Сердикийски канона, които уреждат различни организационни въпроси и оказват влияние върху развитието на Църквата.[15]

Сердикийски канони[редактиране | редактиране на кода]

Западните представители на Сердикийския събор изглежда приемат Сердикийските канони, които към края на IV век са приписани на Първия вселенски събор и са включени в списъка на Никейските канони.[16] Дълго време те изобщо не са прилагани на практика, като първото известно позоваване на Сердикийските канони е в спор на папа Инокентий I с негов презвитер през 416 година.[17] По тази причина някои изследователи оспорват тяхната автентичност, макар преобладаващото мнение да е, че каноните действително са утвърдени по време на Сердикийския събор.[17]

Каноните уреждат въпроси като отношението на епископа към владетелите и инстанциите на църковния съд, като се създава втора инстанция над епископа. Например, според канон 4 на мястото на осъден епископ не трябва да се назначава друг, докато присъдата не се потвърди от епископа на Рим.[18] Не трябва да се поставят епископи в малки градове, като митрополитите могат да назначават епископи само в градове, където и преди е имало епископ (канон 6).[19] При назначаването на светски лица за епископи, те първо трябва да преминат през по-ниските степени на свещенство – четец, дякон и презвитер (канон 10).[18] Епископите могат да пребивават в чужда епархия, ако притежават собственост там, но не могат да служат в църквата на местния епископ (канон 12).[18] Дяконите и презвитерите имат право да обжалват своето отстраняване пред епископа си или пред митрополит (канон 14).[18]

Всеобщите норми на Църквата са установени от 7-те Вселенски събора и още 10 най-значими църковни поместни събора, които 17 събора се наричат „канонотворчески“. Сердикийският събор е вторият от 17-те канонотворчески събори на Църквата, а от всичките градове на канонотворческите църковни събори, 10 от много векове насам са в ръцете на иноверци и единствено един – Сердика, днешната българска православна София, е останал в християнска страна.

Място на провеждане[редактиране | редактиране на кода]

До днес са запазени сградите или останки от тях, в които са заседавали отците: Старият храм на базиликата „Св. София“, Ротондата „Св. Георги“ и „Гражданската“ сграда до нея. Предвид големия им брой и острите спорове е известно, че те са били настанени главно в манастирите извън град Сердика, където също са ставали важни заседания. Счита се, че единият е Светилищният комплекс в кв. Лозенец, чиито останки са открити в началото на 90-те години на 20 век при строежите на новите жилищни сгради над сегашния Южен парк на ул. „Димитър Хаджикоцев“. Друг манастир вероятно е този чиито останки са под днешната църква „Св. Мина“ в кв. Слатина. Петър Богдан Бакшев (1601 – 1674) посочва името на изчезналия в XVII в. манастир „Св. Троица“ при хълма „Триада“, намиращ се южно от града. Светската власт не само е свикала, но също е подпомагала и следяла това събитие с огромна значимост. Седалището на управителя на римската провинция и на града се е намирала под днешната църква „Св. Неделя“ и средновековната църква „Св. Спас“ в сградата на „Булбанк“. Величественият градеж на императорския дворец, който без съмнение са посещавали отците от събора, построен от покръстителя на Римската империя император Константин Велики за времето когато е престоявал в София, се е простирал от сградите под днешния хотел „Рила“ при малкия дворцов храм на севастократор Калоян – „Св. Николай“, до Софийската митрополия с вградената в нея подземна днес църква „Света Петка Стара“ (също на строителя на Боянската църква севастократор Калоян) и в двора на Президентството.

Памет[редактиране | редактиране на кода]

На епископ Сердикийския събор е наречена улица в квартал „Южен парк“ в София (Карта).

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Данчева-Василева 2017, с. 295 – 297.
  2. ↑ Данчева-Василева 2017, с. 295 – 296.
  3. ↑ Данчева-Василева 2017, с. 278 – 279.
  4. ↑ Данчева-Василева 2017, с. 278.
  5. ↑ а б в г д Данчева-Василева 2017, с. 279.
  6. ↑ Данчева-Василева 2017, с. 279 – 282, 296.
  7. ↑ а б в Данчева-Василева 2017, с. 282.
  8. ↑ Данчева-Василева 2017, с. 289.
  9. ↑ Данчева-Василева 2017, с. 283 – 284.
  10. ↑ Данчева-Василева 2017, с. 284 – 285.
  11. ↑ а б Данчева-Василева 2017, с. 284.
  12. ↑ Данчева-Василева 2017, с. 285.
  13. ↑ Данчева-Василева 2017, с. 282 – 284.
  14. ↑ Данчева-Василева 2017, с. 288 – 289.
  15. ↑ Данчева-Василева 2017, с. 290.
  16. ↑ Данчева-Василева 2017, с. 290 – 291.
  17. ↑ а б Данчева-Василева 2017, с. 291.
  18. ↑ а б в г Данчева-Василева 2017, с. 292.
  19. ↑ Данчева-Василева 2017, с. 291 – 292.
Цитирани източници
  • Данчева-Василева, Ани. История на средновековна София IV-XIV век. София, Издателство „Захарий Стоянов“, 2017. ISBN 978-954-09-1110-6.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Сердикийски_събор&oldid=12157632“.