Сергей Айзенщайн – Уикипедия

Сергей Айзенщайн
руски режисьор
Роден
Починал
ПогребанНоводевическо гробище, Хамовники, Русия
Религияатеизъм
НаградиОрден „Ленин“ (1939)
Режисура
Активностот 1924 г. до 1945 г.
Семейство
Подпис
Уебсайт
Сергей Айзенщайн в Общомедия

Сергей Михайлович Айзенщайн (на руски: Сергей Михайлович Эйзенштейн) е съветски кинорежисьор, художник, сценарист, педагог и кинотеоретик.

Най-известните негови филми са Броненосецът „Потьомкин“ и „Александър Невски“, които спадат към жанра на политическата пропаганда. Той повлиява значително на ранните кинотворци поради иновативния си начин на монтаж и написаните от него теоретични трудове. Заслужил деятел на изкуствата на РСФСР (1935 г), лауреат на две Сталински награди първа степен (1941 и 1946 г.), професор във Всеросийския държавен институт по кинематография на името на С. А. Герасимов, доктор по изкуствознание (1939 г.) и автор на фундаментални трудове по теория на кинематографията.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход и ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Малкият Сергей с родителите си.

Сергей Айзенщайн е роден на 22 януари (10 януари стар стил) 1898 година в Рига, Лифландска губерния, в сравнително заможно семейство от средната класа.[1][2] Кръстен е на 14 февруари 1898 година в градската православна катедрала, като негова кръстница става баба му по майчина линия. Възпитан като православен, по-късно в живота си той става атеист.[3][4]

Баща му Михаил Айзенщайн (1867 – 1920) е инженер и архитект,[5] служител в държавната администрация и градски архитект на Рига, който достига до чин действителен статски съветник, което дава право на наследствено дворянско звание за него и децата му.[6] Той произлиза от еврейско семейство на дребен търговец от Киевска губерния, но заради дискриминацията на евреите в Русия се стреми да се дистанцира от еврейския си произход, като още в гимназията приема православието, а по-късно променя изписването на фамилното си име от Айзенштейн на не толкова еврейски звучащото Эйзенштейн.[7] Майката на Сергей, Юлия, е православна рускиня, дъщеря на заможния търговец от Тихвин Иван Конецки.[5] Той ръководи параходна компания в Санкт Петербург, която след смъртта му през 1889 година е поета от съпругата му Ираида Конецкая.[8]

Семейството на Айзенщайн живее охолно и просперира, има прислуга и приема в дома си други видни градски чиновници. Въпреки това, по-късно самият Айзенщайн описва детството си като „време на печал“.[6] Родителите обичат Сергей, но прекалено заети със себе си, не му обръщат необходимото внимание.[9] През 1906 година, по време на Първата руска революция, семейството заминава за Париж,[10] където Сергий за пръв път гледа кино. След връщането им в Рига през 1908 година той постъпва в местно реално училище, по това време се учи също да свири на пиано и взима уроци по езда.[11] По това време той учи английски, немски и френски, занимава се с фотография и рисуване на комикси и карикатури.[12] Израства като послушно и добре възпитано момче.[6]

Още през 1908 година родителите на Сергей Айзенщайн се разделят, като той остава с баща си в Рига, а майка му се връща в Санкт Петербург, където Сергей я посещава редовно по Великден и Коледа.[13] След продължителна процедура родителите му се развеждат официално през пролетта на 1912 година.[14]

През 1915 година Сергей завършва реалното училище и постъпва в Института за граждански инженери в Санкт Петербург, който е завършил и баща му.[15][14]

Ранна кариера[редактиране | редактиране на кода]

Революцията и Гражданската война[редактиране | редактиране на кода]

Февруарската революция през 1917 година заварва Айзенщайн като студент в Санкт Петербург, където той се включва в градските паравоенни милиции. Малко по-късно е мобилизиран в армията и става школник във военноинженерно училище, с части от което през есента е на отбранителни позиции в очакване на евентуално настъпление срещу града на привърженици на генерал Лавър Корнилов.[16]

През януари 1918 година военното училище на Айзенщайн е разформировано и той се връща в Института за граждански инженери, но на 18 март се записва като доброволец в Червената армия. Зачислен е като техник във военностроителна част, която на 20 септември е прехвърлена във Вожега, Вологодска губерния, като част от Шеста армия. По време на престоя си там участва като режисьор, сценограф и актьор в любителска театрална група.[17]

През следващите две години Сергей Айзенщайн служи със своята строителна част също в Двинск, Холм, Великие Луки, Полоцк, Смоленск, Минск.[14][18] В Полоцк е поставен на разпореждане на театралната част на Политическия отдел на Западния фронт, а в Смоленск е на длъжност сценограф към нея. През 1920 година в Минск е повишен на ръководна позиция, заради постиженията си в пропагандната работа.[19]

През този период Айзенщайн носи със себе си много книги и води дневници, в които описва пътуванията и театралната си дейност.[20] По това време Сергей учи японски – научава около триста канджи йероглифа и се запознава с театъра кабуки, като по-късно тези занимания водят до пътуване до Япония. В автобиографията си той пише, че именно Гражданската война го насочва към изкуството и че без участието си в нея вероятно би продължил семейната традиция да стане инженер. В същото време войната прекъсва връзките му със семейството, като баща му емигрира в Германия и остава там до края на живота си.

Първи стъпки в киното[редактиране | редактиране на кода]

От ляво надясно: Тамизи Найто, Борис Пастернак, Сергей Айзенщайн, Олга Третякова, Лиля Брик, Владимир Маяковски, Арсений Вознесенски и преводач от японски, Москва, 11 май 1924 г.

След демобилизацията, Сергай Айзенщайн и приятелите му от армията Павел Аренски и Леонид Никитин постъпват в курс по японски на Генералщабната академия. Освен дотогавашния му интерес към японската култура, Айзенщайн се записва в курса и заради желанието си да се премести в столицата, както и заради безплатната храна, която получават студентите в академията.[21] Той пристига в Москва на 27 септември 1920 година и се установява в една стая със своя приятел от младежките години Максим Щраух.[22] Малко по-късно се отказва от японския и става сценограф в Първи работнически театър към самодейната мрежа на „Пролеткулт“, включвайки се в модната по това време дейност по разрушаване на „старото изкуство“ и „революционизиране“ на театъра.[23]

През 1921 година Айзенщайн, продължавайки да работи и за „Пролеткулт“, постъпва във водените от Всеволод Мейерхолд Държавни висши режисьорски работилници. Там той участва в постановката на „Мексиканец“ по книгата на Джек Лондон, като поема и режисьорски функции.[23] След това поставя самостоятелно още няколко пиеси, сред които свободна интерпретация на „И най-мъдрият си е малко прост“ на Александър Островски.

През 1923 година Сергей Айзенщайн преработва класическата комедия на Островски в „монтаж от атракциони“, измислен от него жанр, който той разяснява в едноименна статия в списание „ЛЕФ“ – съчетаване на произволно избрани, но тематично свързани, „атракциони“, целящи да предизвикат у зрителя силно „чувствено въздействие“. Резултатът от това е, че от пиесата на Островски са запазени само имената на автора и персонажите, сцената е превърната в цирков манеж, а актьори танцуват по опънати над публиката въжета.[24] Сред останалите „атракциони“ е и прожекцията на кратък филм, озаглавен „Дневникът на Глумов“ („Дневник Глумова“) – първият опит на Айзенщайн в киното,[25] направен със съдействието на Дзига Вертов като инструктор.[1]

Кариерата си в киното Айзенщайн започва с премонтирането на филма на Фриц Ланг „Доктор Мабузе, играчът“, като преработеният вариант излиза в Съветския съюз под заглавието „Позлатена гнилоч“ („Позолоченная гниль“).[26] По това време премонтирането на чуждестранни филми в Съветския съюз е обичайна практика.

След този първи опит, със съдействието на „Пролеткулт“ Сергей Айзенщайн започва да планира филмов цикъл под надслов „От нелегалност към диктатура“ („От подполья к диктатуре“), който трябва да включва седем исторически филма за историята на болшевиките – по хронологичен ред на описваните събития те трябва да са: „Женева – Русия“ („Женева – Россия“), „Нелегалност“ („Подполье“), „1 май“ („1 мая“), „1905-а година“ („1905 год“), „Стачка“ („Стачка“), „Затвори, бунтове, бягства“ („Тюрьмы, бунты, побеги“) и „Октомври“ („Октябрь“). От този мащабен проект остава само частично реализиран, като първата му заснета част става филмът „Стачка“ („Стачка“),[27] който излиза по екраните на 28 април 1925 година.[28] В него начинаещият филмов режисьор прилага редица експериментални решения – сюжетът е изложен в поредица от стремящи се да предизвикат емоционални реакции „атракциони“, търсят се необичайни ракурси и монтажни решения. Критиката определя филма като революционен и новаторски, но някои коментатори критикуват прекалено усложнения и недостъпен за широката публика киноезик.[27]

Международна известност[редактиране | редактиране на кода]

Все пак „Стачка“ е оценен като успех и режимът възлага на Айзенщайн заснемането на следваща част от поредицата – „1905-а година“, посветена на Революцията от 1905 година. Първоначалният сценарий на Нина Агаджанова-Шутко[29] обхваща основните събития от периода – Руско-японската война, Кървавата неделя, стачките в Баку и Иваново-Вознесенск, вълненията по Черноморието до сблъсъците в Москва през декември. Тъй като филмът трябва да бъде завършен за наближаващата годишнина от революцията, по-голямата част от сценария отпада и Айзенщайн решава да се опита да предаде пропагандното послание като заснеме само бунта на броненосеца „Княз Потьомкин Таврический“.[30] Снимките се провеждат в Одеса, на мястото на действителните събития на сушата и на стария броненосец „Дванадесет апостоли“, който по това време се използва като склад за боеприпаси.

Премиерата на филма, вече под заглавието „Броненосецът „Потьомкин“ („Броненосец Потёмкин“), става на 21 декември 1925 година в московския „Болшой театър“ като част от тържествена церемония, посветена на годишнината от революцията. На 18 януари 1926 година филмът е пуснат и в киномрежата.[31] „Броненосецът „Потьомкин“ се превръща в големият пробив в кариерата на Сергей Айзенщайн. С новаторската си техника – ярки метафори, необичайни композиции на кадрите, ритъм на монтажа – той се превръща в сензация не само в Съветския съюз, но и по целия свят.[32]

През 1927 година Айзенщайн започва работа по филм под заглавието „Генерална линия“, но я прекъсва, за да може по нареждане на правителството да се заеме, със своя ученик Григорий Александров и оператора Едуард Тисе, с друг пропаганден филм, който трябва да излезе за десетгодишнината от Октомврийската революция - „Октомври“ („Октябрь“). Както и с „Броненосецът „Потьомкин“ тръгва от широк обхват събития, цялата Революция от 1917 година и постепенно стеснява използвания материал. Както и преди, той се опитва с помощта на авангарден монтаж да изрази с езика на киното абстрактни понятия и художествени образи, но много от експериментите му остават неразбираеми за публиката и предизвикват дискусии в печата. Особени спорове предизвиква първият опит за представяне в киното на болшевишкия водач Владимир Ленин. Автори като Владимир Маяковски остро критикуват избора за ролята на работника Никандров, направен главно заради силната му външна прилика с Ленин. В същото време много критици и партийни функционери се изказват положително за филма.

След „Октомври“ Сергей Айзенщайн се връща към работата си по „Генерална линия“, мащабен пропаганден епос за политиката на болшевиките в селата, в който той продължава да прилага обичайните си художествени похвати.[33] Филмът излиза по екраните на 7 ноември 1929 година под заглавие „Старо и ново“ („Старое и новое“).[34]

Пътуване в чужбина и завръщане в Съветския съюз[редактиране | редактиране на кода]

На 19 август 1929 година Айзенщайн, Александров и Тисе са командиравони в чужбина „за усвояване на звуковата кинотехника“. Те първо взимат участие в проведения между 3 и 7 септември в Сара, Швейцария, Международен конгрес на независимото кино. По време на конгреса участват в заснемането на пародиен късометражен филм за борбата между независимото и комерсиалното кино, озаглавен „Буря над Сара“.[35] По това време Айзенщайн консултира Тисе, който снима като режисьор образователен филм за абортите. Във Франция Айзенщайн е художествен ръководител на експерименталния музикален филм на Григорий Александров „Сантиментален романс“, а в Берлин съдейства на начинаещия режисьор Михаил Дубсон да довърши филма си „Отровен газ“. Обиколката в Западна Европа на вече известния Айзенщайн е използвана за провеждане на пропагандни лекции в Цюрих, Берлин, Хамбург, Лондон, Кеймбридж, Антверпен, Амстердам, Брюксел, Париж.[36][37]

Айзенщайн и Уолт Дисни, 1930 г.

През април 1930 година, Парамаунт Пикчърс му предлагат възможност да снима филм в Съединените щати.[38] Той приема краткосрочен договор за 100 хиляди долара и пристига в Холивуд през май 1930 година. Но това споразумение се проваля. Особеният подход на Айзенщайн към киното се оказва несъвместим с по-стриктния и комерсиален начин за правене на филми в американските студия. Прекараното време на Запад карат вярната сталинистка филмова индустрия да гледа на Айзенщайн с подозрение. Той прекарва известно време в психиатрична болница в Кисловодск през юли 1933 година, привидно резултат от депресия заради невъзможността му да монтира снимките от Мексико, предадени от Синклер на холивудски монтажисти, които непоправимо променят негативите. Впоследствие е назначен на преподавателска позиция във филмовото училище в Москва (ВГИК), където през 1933 и 1934 е ръководител на курса по обучение по сценаристика. Айзенщайн се жени за режисьорката и писателка Вера Аташева (1900 – 1965) през 1934 година и остава женен за нея до смъртта си през 1948.

Еизенщайн, 1939 г.

През 1935 той започва нов проект „Поляната на Бежин“, но и той страда от много проблеми: Айзенщайн едностранно решава да заснеме две версии – една за възрастна публика и една за деца; не успява да направи ясен план за снимките и снима филма мащабно, като резултат от които проектът нахвърля бюджета си и пропуска крайни срокове. Спасението за кариерата на Айзенщайн идва от Сталин. Той заема позицията, че катастрофата с „Поляната на Бежин“ и други проблеми в индустрията, не са свързани с начина на работа на Айзенщайн, а с изпълнителните продуценти, които не са го наблюдавали. Накрая виновен бива изкаран Борис Шумятски, изпълнителен продуцент от 1932 година, който през 1938 е уволнен, арестуван, осъден за предателство и застрелян.

На Айзенщайн бива даден „още един шанс“ и той избира от две предложения – задачата за филм за живота на Александър Невски, с музика от Сергей Прокофиев. Този път обаче му причисляват и съсценарист, който да направи завършен сценарий, професионални актьори за ролите и асистент-режисьор, за да ускори снимките. Резултатът е филм, който е приет добре в Съветския съюз и му спечелва Орденът на Ленин и Наградата на Сталин. Филмът бива очевидна алегория и предупреждение за струпващите се сили на Нацистка Германия. Той бива започнат, завършен и разпространяван в 1938 година и е не само първия филм на Айзенщайн от почти едно десетилетие, но и първия му звуков филм. Няколко месеца след пускането му, Сталин влиза в пакт с Адолф Хитлер и „Невски“ е незабавно спрян от прожектиране. Айзенщайн се връща към преподаването и му е дадена задача да режисира „Валкирия“ на Рихард Вагнер в Болшой театър. След избухването на войната с Германия през 1941, „Александър Невски“ е пуснат отново в кината и постига международен успех.

Трилогията за Иван Грозни[редактиране | редактиране на кода]

Когато немската армия наближава Москва, Айзенщайн и много други кинотворци се евакуират в Алмати, където му идва идеята да направи филм за цар Иван IV. Айзенщайн поддържа връзка с Прокофиев от Алмати и той се присъединява към него през 1942 година. Прокофиев написва музиката за филма на Айзенщайн и режисьорът му връща услугата като проектира декорите за оперното представление по „Война и мир“, което Прокофиев разбработва.

Филмът на Айзенщайн „Иван Грозни, първа част“ показва руския цар Иван IV като национален герой и спечелва одобрението на Сталин (както и Наградата на Сталин), но продължението „Иван Грозни, втора част“ бива критикуван от различни ръководни органи и не е показван до 1958. Всички материали от още недовършения „Иван Грозни, трета част“ са конфискувани и повечето от тях унищожени.

Айзенщайн получава сърдечен удар по време на снимките на този филм и на 11 февруари 1948 година умира от друг удар на 50-годишна възраст. Погребан е в Москва.

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

На 2 февруари 1946 г. на бал в чест на носителите на Сталинската награда, Айзенщайн претърпява инфаркт на миокарда в Дома на киното. В болницата в Кремъл и по-късно в санаториума „Барвиха“ той започва да пише мемоарите си. На 23 ноември 1946 г. е награден с медал „За доблестен труд във Великата отечествена война на съветския народ“. На 19 юни 1947 г. Айзенщайн е назначен за ръководител на сектора на киното в Института по история на изкуството към Академията на науките на СССР. През този период той работи върху изследването „Патос“, поредица от есета „Хора от един и същ филм“, „Иван Грозни“, върху изследването „За стерео киното“ и се връща към статията за цвета в киното.

Умира от инфаркт в нощта на 10 срещу 11 февруари 1948 г.[39] Погребан е в Москва на Новодевическото гробище.

Личен живот[редактиране | редактиране на кода]

През 1934 г. в Съветския съюз Айзенщайн се жени за режисьора и сценариста Пера Аташева (родена Перла Моисеевна Фогелман).[40][41] Има дебати за сексуалността на Айзенщайн, и филм, отразяващ хомосексуалността на Айзенщайн, срещаща трудности в Русия. Според филмовия критик Виталий Вулф, 10-годишното приятелство на Айзенщайн и Александров все още е обект на спекулации и клюки, въпреки че няма доказателства, че те са имали сексуална връзка. Самият Александров приема тези слухове спокойно: „Може би той беше увлечен по мен ... Никога не съм бил увлечен по него“. До края на живота си Айзенщайн вярва, че Александров го е предал, когато се жени за Орлова.[42]

Айзенщайн признава своята асексуалност на своята близка приятелка Мари Сетон: „Тези, които казват, че съм хомосексуалист, грешат. Никога не съм забелязвал и не забелязвам това. Ако бях хомосексуален, щях да го кажа директно. Но цялата работа е в това, че никога не съм изпитвал хомосексуално влечение, дори към Гриша, въпреки факта, че имам някои бисексуални тенденции в интелектуалното измерение, като например Балзак или Зола“.

Филмография[редактиране | редактиране на кода]

Година Заглавие на български Оригинално заглавие Бележки
1923 „Дневникът на Глумов“ „Дневник Глумова“
1924 „Стачка“ „Стачка“
1925 „Броненосецът „Потьомкин“ „Броненосец Потёмкин“
1927 „Октомври“ „Октябрь“
1929 „Старо и ново“ „Старое и новое“
1935 „Поляната на Бежин“ „Бежин луг“ Недовършен и унищожен
1938 „Александър Невски“ „Александр Невский“ Първият звуков филм на Айзенщайн
1944 „Иван Грозни, първа част“ „Иван Грозный 1-я серия“
1958 „Иван Грозни, втора част“ „Иван Грозный 2-я серия“ Направен след първата част, но показан чак през 1958 заради цензурата
---- „Иван Грозни, трета част“ „Иван Грозный 3-я серия“ Недовършен и унищожен

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ а б Эйзенштейн 2003.
  2. ↑ Шкловский 1976, с. 328.
  3. ↑ О'Махоуни 2008.
  4. ↑ LaValley 2001, с. 70.
  5. ↑ а б Bordwell 1993.
  6. ↑ а б в Шкловский 1976, с. 9 – 10.
  7. ↑ Соколов 2013, с. 314 – 323.
  8. ↑ Шкловский 1976, с. 6 – 8.
  9. ↑ Шкловский 1976, с. 16 – 18.
  10. ↑ Шкловский 1976, с. 12 – 14.
  11. ↑ Шкловский 1976, с. 16 – 21.
  12. ↑ Шкловский 1976, с. 30 – 31.
  13. ↑ Шкловский 1976, с. 19 – 21, 26 – 31.
  14. ↑ а б в Seton 1952.
  15. ↑ Шкловский 1976, с. 40 – 42.
  16. ↑ Шкловский 1976, с. 54 – 56.
  17. ↑ Коршунова 1964, с. 573.
  18. ↑ Садуль 1982.
  19. ↑ Яндекс 2012.
  20. ↑ Шкловский 1976, с. 62 – 64.
  21. ↑ О'Махоуни 2016, с. 30.
  22. ↑ Садуль 1982, с. 327 – 333.
  23. ↑ а б Садуль 1982, с. 330 – 333.
  24. ↑ Садуль 1982, с. 334 – 336.
  25. ↑ Шкловский 1976, с. 78, 83.
  26. ↑ Садуль 1982, с. 337 – 338.
  27. ↑ а б Лебедев 2012.
  28. ↑ Ямпольский 1999.
  29. ↑ Садуль 1982, с. 347 – 349.
  30. ↑ Садуль 1982, с. 352.
  31. ↑ Искусство 1961, с. 82.
  32. ↑ Садуль 1982, с. 347 – 349, 383.
  33. ↑ Юренев 1974, с. 30.
  34. ↑ Искусство 1961, с. 345.
  35. ↑ Забродин 2005, с. 259.
  36. ↑ Забродин 2016, с. 123 – 137.
  37. ↑ Eisenstein 1972.
  38. ↑ Geduld 1970.
  39. ↑ Коршунова 1964, с. 588.
  40. ↑ kinopoisk.ru 2021.
  41. ↑ net-film.ru 1998.
  42. ↑ Вульф 2002.
Цитирани източници
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
     Портал „Биографии“         Портал „Биографии“          Портал „Изкуство“         Портал „Изкуство“          Портал „Руска империя“         Портал „Руска империя“          Портал „Съветски съюз“         Портал „Съветски съюз“          Портал „Латвия“         Портал „Латвия“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Сергей_Айзенщайн&oldid=12183630“.