French
DeutschПравителство на Васил Радославов 2 – Уикипедия
| Правителство на Васил Радославов | ||||
 34-то правителство на България | ||||
| Общи | ||||
|---|---|---|---|---|
| Държавен глава | Фердинанд I | |||
| Председател | Васил Радославов | |||
| Народно събрание | 14 / 242 | |||
| Сформиране | 4 юли 1913 | |||
| Разпускане | 20 декември 1913 | |||
| Първоначален състав | ||||
| Коалиция | ЛП (р.), НЛП, МЛП | |||
| Министри | 9 | |||
| ~ мъже | 9 | |||
| ~ жени | 0 | |||
| Хронология | ||||
| Назначено от | XV ОНС | |||
| ||||
Второто правителство на Васил Радославов е тридесет и четвърто правителство на Царство България, назначено с Указ № 10 от 4 юли 1913 г.[1] на цар Фердинанд Сакскобургготски[2]. Управлява страната до 20 декември 1913 г., след което е наследено от третото правителство на Васил Радославов.
Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.
Политика[редактиране | редактиране на кода]
Кабинетът на д-р Радославов води преговорите по сключването на Букурещкия мирен договор и го подписва на 28 юли 1913 г. Клаузите му се превръщат в „Първа национална катастрофа“ на България. Румъния заграбва Южна Добруджа, Сърбия – Вардарска, а Гърция – Егейска Македония. Над 1 милион българи остават под сръбска и гръцка власт. Броят на бежанците надхвърля 250 хиляди души. Нанесен е непоправим удар върху българските културни институции, присъствие и влияние в Македония и Одринско[3].
На 16 септември 1913 г. е сключен мирен договор и с Турция. Одринска Тракия преминава отново в границите на Османската империя. България се задължава да обезщети бившите си съюзници със 780 милиона златни франка. Към територията на Царство България са присъединени части от Беломорието (между реките Марица и Места) и Пиринска Македония. Въпреки военния разгром фабричната индустрия и земеделието на България не са силно засегнати. Излазът на Егейско море дава възможност за бързо стопанско развитие и търговия[3].
Разпускане на кабинета[редактиране | редактиране на кода]
Непосредствено след края на Междусъюзническата война политическата обстановка в страната рязко се изостря. Мнозинство в парламента имат привържениците на съглашенофилските партии. Те влизат в открит конфликт с либералното правителство. В проведените през ноември 1913 г. парламентарни избори радословистите отново не успяват да си осигурят мнозинство. Цар Фердинанд, недоволен от изборните резултати, разпуска Шестнадесетото Обикновено народно събрание и насрочва нови парламентарни избори през февруари 1914 г. В края на декември царя възлага отново на д-р Радославов да образува кабинет, в който да влязат представители на Либералната, Народнолибералната и Младолибералната партия[3].
Съставяне[редактиране | редактиране на кода]
Кабинетът, оглавен от Васил Радославов, е образуван от представители на Либералната партия (радослависти), Народнолибералната партия и Младолибералната партия.
Кабинет[редактиране | редактиране на кода]
Сформира се от следните 9 министри[3].
Промени в кабинета[редактиране | редактиране на кода]
от 22 юли 1913[редактиране | редактиране на кода]
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| война | Климент Бояджиев | военен | |
от 23 септември 1913[редактиране | редактиране на кода]
от 17 декември 1913[редактиране | редактиране на кода]
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| външни работи и изповедания | Васил Радославов (упр.) | Либерална партия (радослависти) | |
Литература[редактиране | редактиране на кода]
- Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ ДВ. Указ № 10 от 4 юли 1913 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 148 от 5 юли 1913 г.
- ↑ Ангелова, Й. и др. Българските държавни институции 1879–1986 Архив на оригинала от 2015-01-18 в Wayback Machine.. Енциклопедичен справочник. София 2008 (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, посетен на 27 февруари 2015 г.)
- ↑ а б в г Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 113-116.
| ||||||||||||||
.svg){kind=small}