French
DeutschНиколай Николаев (политик) – Уикипедия
- Вижте пояснителната страница за други личности с името Николай Николаев.
| Николай Николаев | |
| български офицер и политик | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | |
| Учил в | Национален военен университет |
| Народен представител в: XXV ОНС | |
Николай Петров Николаев е български офицер, юрист и политик. Дългогодишен преподавател по право във Военната академия, той участва във второто правителство на Георги Кьосеиванов (1936 – 1938). Народен представител е в XXV обикновено народно събрание (1940 – 1944). Николаев е зет на политика Теодор Теодоров.
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Николай Николаев е роден в Шумен на 28 януари 1887 година. Завършва Военното на Негово Княжеско Височество училище в София (1906) и Военно-юридическа академия в Русия (1910). Офицер от кавалерията, служи в 10-и конен полк, той участва в Балканските войни като командир на ескадрон, а в Първата световна война като военен съдия в 1-ва конна дивизия, като председател на 2-ри жандармерийски военно-полеви съд. През 1920 напуска армията с чин подполковник.
Николаев завършва политически и стопански науки в Париж (1924). След завръщането си се присъединява към Демократическия сговор и работи в министерството на външните работи. От 1925 до 1935 е преподавател по право във Военното училище и Военната академия.
През 1935 става главен секретар на външното министерство и ръководи българската делегация на Международната конференция на Обществото на народите в Монтрьо (1936). Той участва в 54-тото правителство на България като министър на просветата и на вътрешните работи (1936 – 1938). През януари 1938 г. е заменен на министерския пост от Георги Манев.[1]
Като народен представител в XXV народно събрание през 1943 г. той се подписва под инициираното от Димитър Пешев писмо до министър-председателя Богдан Филов против депортирането на българските евреи.[2]
През 1944 г. Николай Николаев е посланик в Швеция, където остава след Деветосептемврийския преврат.[3] Осъден е задочно на смърт от т. нар. „народен съд“.[4]
Умира на 21 юли 1960 година в Упсала[5] или Стокхолм, Швеция.
Библиография[редактиране | редактиране на кода]
- Конници (1918)
- Генерал-лейтенант Иван Колев (1919)
- Основи на военния живот (1920)
- Идеалистични и реалистични понятия за правото в съвременната френска доктрина (1923)
- Мисли върху природата на властвуванието (1923)
- Войската в парламентарните държави (1926)
- Духовномонистическото учение и въпросът за всеобщия мир (1928)
- Административното устройство на българската държава (1943)
- Фрагменти от мемоари (1994)
Военни звания[редактиране | редактиране на кода]
- Подпоручик (19 септември 1906)
- Поручик (22 септември 1909)
- Капитан (5 август 1913)
- Майор (14 октомври 1917)
- Подполковник (28 август 1920)
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Жоржета Назърска, Преименуване на населени места и местности в Шуменския регион (1878-1944) / Материали от Втората нац. конф. по история, археология и културен туризъм / Университетско издателство „Епископ Константин Преславски", Шумен 2011, ISВN: 978-954-577-588-8 / стр.577
- ↑ Бояджиев, Христо. Спасяването на българските евреи през Втората световна война. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1991. с. 71.
- ↑ Цураков, Ангел, Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България, Книгоиздателска къща Труд, стр. 196, ISBN 954-528-790-X
- ↑ Лилков, Христов, Вили, Христо. Погубената България. София, Ciela, 2019. ISBN 9789542 829058. с. 139.
- ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 465.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 3 и 4. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996.
- Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
| |||||||||||||||
| |||||||||||||||
|
