Наддържавност – Уикипедия

Наддържавността е правно понятие и категория за означение силата на наднационалното право на редица международни организации или съюзи, които въз основа на приетите от страните-членки регламенти и процедури могат да приемат актове с обвързващ държавите характер. По силата на доброволен отказ от суверенитет (чрез прехвърлянето или делегирането му), тези актове имат задължителна сила, включително и правото на организацията или съюза да приема правила без изричното съгласие за това на страните-членки.

Наддържавността е функционална категория и произтича от приетите за изпълнение цели и задачи от организацията или съюза. Обичайно държавите закрепват законодателно или регламентарно тази опция и съответно статута на наддържавност във вътрешното си право.[1]

Конституцията на Република България с чл. 5, ал. 4 въвежда наддържавността, включително и примата в случаите на колизия:

Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

Типичен пример за наддържавен съюз е ЕС. ЕС е единственият правен субект провеждащ наддържавни избори – за депутати в Европейския парламент.[2]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Моисеев А. А. Суверенитет государства в международном праве. М., 2009. 383с.
  2. Kiljunen, Kimmo. The European Constitution in the Making. Centre for European Policy Studies, 2004. ISBN 9789290794936. с. 21 – 26.