Лонгирбюен – Уикипедия

Лонгирбюен
Longyearbyen
      
Герб
Главната улица в Лонгирбюен
Главната улица в Лонгирбюен
78.2167° с. ш. 15.6333° и. д.
Лонгирбюен
Страна Норвегия
ФюлкеСвалбард
Площ242,86 km²
Надм. височина6 m
Население2075 души (2007)
Основаване1906 г.
Официален сайтwww.lokalstyre.no
Лонгирбюен в Общомедия

Лонгирбюен (на норвежки: Longyearbyen [ˈlɔŋjiːrbyːən], Лонгьирбюен – Град на Лонгир), с име Лонгиър Сити (на английски: Longyear City) до 1926 г., съкращавано до Лонгир,[1] е най-голямото селище в архипелага Шпицберген и административен център на Свалбард.

Намира се на остров Западен Шпицберген, най-големия остров в Свалбард, в южната част на фиорда Адвенфьоден, който се свързва в долината Адвен по суша. Администрацията на губернатора на Свалбард се намира в Лонгирбюен.

Лонгирбюен има близо 2060 жители (към края на 2007[2]). Той е сред най-северните градове на света и най-северният с население над 1000 души.[3]

Изглед от града и фиорда
Зимна панорама

История[редактиране | редактиране на кода]

Договор за Шпицберген[редактиране | редактиране на кода]

Свалбард е открит през 1596 г. от холандския моряк Вилем Баренц. През 17 век много хора от различни националности използвали земите на архипелага за различни дейности, например лов, изследване, миньорство и туризъм. През първата половина на века правото за лов на китове в свалбардски води е предмет на спор между няколко европейски държави, а конфликтът бил съпътстван с кръвопролития. Дания-Норвегия и Англия оспорват принадлежността на региона, но нито един от двата народа не го заселил за постоянно и той останал ничия земя.

В началото на XX век развитието на минната индустрия се нуждае от промяна: важно е да се установи принадлежност над островите и техните минерални запаси, което довежда до конфликти за принадлежността на поселенията там, които дотогава са притежание на работещите в архипелага миньорски компании. След Версайския договор, завършил Първата световна война, се постига споразумение, потвърдено с Шпицбергенския договор, подписан на 9 февруари 1920 г. Той прави Свалбард част от Норвежкото кралство, но жителите му от други националности са равноправни с норвежците. В резултат днес Свалбард е многонационален.[4]

Мина #2b „Дядо Коледа“

Американски период[редактиране | редактиране на кода]

Най-голямата от общините в Свалбард е норвежката Лонгир.

През лятото на 1900 г. бизнесмен от Тронхайм основава „Kulkompagniet Trondhjem-Spitsbergen“ („Въглищна компания Тронхайм-Шпицберген“) и взема въглищните мини в района. Компанията търси чуждестранни купувачи и през 1905 г. се споразумява с 2 американски бизнесмени – Джон Мънроу Лонгиър и Фредерик Айър]. Те създават „The Arctic Coal Company“, ACC („Арктическата въглищна компания“) със седалище в Бостън. Градът е наречен Лонгиър Сити (Longyear City) подобно на реката Лонгиър / Лонгир, в чиято долина е разположен. През 1926 г. е преименуван на норвежки Лонгирбюен (Longyearbyen – Град на Лонгир, т.к. byen означава град).[4]

През 1906 – 1915 г. (периода, през който ACC използва мините около Лонгиър) е наречен Американски период. В мините на Лонгир ежегодно работят 2000 хиляди миньори. Повечето от тях са от Норвегия или Швеция, докато ръководителите са британци или американци. През този период има прояви на несъгласие и дори бунтове. Условията за живот на миньорите са примитивни: те са разпределени в големи бараки по 32-ма или 64-ма души, в стаи по 4-ма. Хигиената и храната са бедни поради ограничените запаси. Работниците трябва да издържат на мизерните условия, а в мините те не са по-различни.[4]

Норвежки период[редактиране | редактиране на кода]

През 1916 г. ACC продават американските права в региона на норвежката компания „Det Norske Spitsbergensyndikat“ (Норвежки шпицбергенски синдикат). Синдикатът също изкупува и въглищните мини в Грьонфьоден. През ноември същата година е създадена „Store Norske Spitsbergen Kullkompani“ (SNSK). През зимата на 1917 – 1918 загиват 180 мъже, 34 жени и деца. До 1920 г. броят се разраства до 289 души, от които 37 жени и деца.[4]

Свалбардският договор предава Свалбард във властта на Норвегия. Лонгиър Сити става централен град на SNSK.[4]

Втора световна война[редактиране | редактиране на кода]

Комуникационни апарати от Втората световна война, Музей на Свалбард, Лонгирбюен

По времето на Втората световна война германски и норвежки войници са изпратени в Свалбард. Там има малко военни действия, задача на войниците е главно събиране на информация за времето, която се ползва за операции далеч на юг. Британски конвои (наричани също Мурмански и Арктически конвои) плават от Великобритания до Съветския съюз с провизии, пресичащи норвежки и свалбардски води, което (заедно с големите находища на въглища) прави Свалбард стратегическа военна позиция.[4]

През есента на 1941 г., когато германците създават първите метеорологични станции, по решение на норвежката съпротива и Съюзниците цялото население на Свалбард е евакуирано. През 1942 г. малка съюзническа армада пристига на архипелага с кораби, акостира в Исбьорн и Селис, надявайки се да удържи позиция в Исфьор. Корабите са атакувани и потопени от германците при Грьонфьоден, а оцелелите са отведени в Баренцбург. Германците изпращат корабите „Тирпиц“ и „Шарнхорст“ в Свалбард през 1943 г. Екипажите на тези кораби подпалват Баренцбург, Грумант и Лонгирбюен. По-късно германска подводница разрушава Свеагрюва и повечето къщи в района на Ван Миенфьоден.[5]

Следвоенно развитие[редактиране | редактиране на кода]

Чак през 1960-те години започва да се мисли за нормализация на обстановката и за модернизация на града. Модернизирането се извършва с бързи темпове през 1970-те години, когато норвежките власти дават силен тласък на администрацията на архипелага. Целта е, както и в другите градове в Свалбард, в Лонгирбюен да се създаде активна общност.[4]

Създаването на летище през 1975 г. слага край на изолацията през зимните месеци. През 1976 г. норвежкото правителство силно намалява правата на SNSK над добива на залежите в района на града. До началото на 1990-те години добивът на въглища е основният поминък на жителите на Свалбард и дневният им цикъл се върти около него.

Днес градът предлага голямо разнообразие от дейности и спортни съоръжения: има плувна зала, стена за катерене, голяма спортна зала, бакалница, 3 бара, 3 хотела, църква, няколко туристически магазина, кино в неделя, нощен клуб и игрище за скуош. Там е седалището на Свалбардския университет, който представя 4 норвежки университета и дава университетско образование в областта на полярното обучение.

География[редактиране | редактиране на кода]

В края на 2007 г. Лонгирбюен се населява от около 2060 души. Около 15% от населението му не са норвежци, като най-добре представените чужденци са тайландци, шведи, руси и украинци.[2]

Град Лонгирбюен е разположен в долината на едноименната река Лонгир. Поради своето положение в Полярния кръг в града се наблюдава полярна нощ между 14 ноември и 29 януари и полярен ден между 19 април и 23 август;[2] по други данни от 20 април до 22 август Слънцето не залязва, а от 25 октомври до 16 февруари не изгрява.[6]

Лонгирбюен има арктически тундров климат. Той е сравнително студен със средна най-висока температура от 7 °C през юли и средна най-ниска температура -21 °C през февруари.

  Климатични данни за Лонгирбюен 
Месеци яну. фев. март апр. май юни юли авг. сеп. окт. ное. дек. Годишно
Средни максимални температури (°C) −13 −13 −13 −9 −3 3,0 7,0 6,0 1,0 −4 −8 −11
Средни минимални температури (°C) −20 −21 −20 −16 −7 −1 3,0 2,0 −3 −9 −14 −18
Средни месечни валежи (mm) 22,0 28,0 29,0 16,0 13,0 18,0 24,0 30,0 25,0 19,0 22,0 25,0
Източник: Longyearbyen Climate Guide (2009)[7]

През 1930-те години е открито, че телата, погребани в гробищния парк на града, не са се разложили, тъй като вечно замръзналата почва ги е запазила. Хора рядко са погребвани там, тъй като умиращите се откарват до друга част на Норвегия, където да бъдат лекувани и погребани, ако умрат.[8]

Лонгирбюен днес[редактиране | редактиране на кода]

Икономика[редактиране | редактиране на кода]

Добивната промишленост играе важна роля в града. Норвежката минна компания „Store Norske Spitsbergen Kulkompani“ притежава 2 мини в района („Лонгиър 7“ и „Свеа“) и е работодател за почти половината от жителите на града.

Нюбюен, Лонгирбюен
Паркинг със снегоходи

По-голямата част от туристите в Лонгирбюен пристигат през пролетта и лятото. Градът е много посещаван през пролетта, тъй като остров Западен Шпицберген е сред малкото места в Норвегия, където може да се кара снегоход на открито без специално разрешение. Строгите екологични закони обаче ограничават достъпа до целия остров.

Лонгирбюен е най-северното лесно достижимо селище, със своето летище Свалбард, предлагащо редовни полети до Тромсьо и Осло. През 2007 г. летището е обслужило 120 000 пасажери. Също така Лонгирбюен е най-северното селище с население над 1000 души. В града се намират много най-северни неща: най-северните църква, университетски кампус, Ротари клуб, банка, банкомат, болница, детска градина, обществена библиотека, нощен клуб, пъб, училище, супермаркет, туристически информационен център, постоянно летище с редовни полети, автогара, пристанище, такси стоянка, галерия, кино, стена за катерене, игрище за скуош, плувна зала и закрито стрелбище.

Наука[редактиране | редактиране на кода]

През 1993 г. е открит Свалбардският университет (UNIS), който е обединение от 4 норвежки университета. В него се преподават геофизика, арктическа биология, геология и арктическа технология. Предлага степените бакалавър, магистър и доктор. Преподаватели в университета са 20 постоянни професори, 21 доценти и 120 гостуващи лектори. Официалният работен език е английският, а 350-те студенти от целия свят вземат поне по 1 курс годишно. Учещите се са 50% норвежци и 50% чужденци. Университетът няма такси за обучение, а почти всичките му възпитаници живеят в 6 ремонтирани миньорски бараки в Нюбюен.[9]

Изследванията включват йоносферични и магнитосферични съоръжения към радара „EISCAT“, Лабораторията „Аврора“ и магнитометър към веригата „IMAGE“.

Международното семехранилище, наричано и „Семехранилището на Страшния съд“, съхранява милиони екземпляри от семена на разни житни култури. Намира се близо до Лонгирбюен. Администрирано е от Световния тръст за разнообразие на житните култури. Създадено е да запази семената от природни и човешки катастрофи, като глобално затопляне, наводнения, пожари и ядрена война. Мястото е избрано заради неговото уединение и ниската температура на вечната замръзналост.[10]

Вестници[редактиране | редактиране на кода]

В града се издава ежеседмичният местен вестник „Svalbardposten“ след ноември 1948 г. През 2004 г. вестникът се чете от 3271 души, повече от цялото население на архипелага Шпицберген.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. „Шпицберген“, Михаил Данилевски. „Географски речник на задграничните страни“, ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1987, стр. 610
  2. а б в About Longyearbyen Архив на оригинала от 2012-03-15 в Wayback Machine. from its official website. In Norwegian. Посетен на 4 януари 2009 г.
  3. Rosenthal, Elisabeth. A Speck of Sunlight Is a Town’s Yearly Alarm Clock // The New York Times, 3 март 2008. Посетен на 16 март 2010. („this remote Arctic settlement – which bills itself as the northernmost town in the world ... The 2000 inhabitants of Longyearbyen...“)
  4. а б в г д е ж The Svalbard Museum in Longyearbyen Архив на оригинала от 2010-01-24 в Wayback Machine.. Посетен на 4 януари 2009 г.
  5. History of Svalbard[неработеща препратка] from the Norwegian Polar Institute. Посетен на 5 януари 2009 г.
  6. Minifacts about Norway 2011 // www.ssb.no/. Statistics Norway. Посетен на 10 март 2012 г.
  7. Longyearbyen Climate Guide, Svalbard // Weather2Travel. Архивиран от оригинала на 2012-09-28. Посетен на 2010-04-26.
  8. Bartlett, Duncan. Why dying is forbidden in the Arctic // BBC News.com. Norway, BBC, 12 юли 2008. Посетен на 7 септември 2008.
  9. The University Centre in Svalbard Архив на оригинала от 2010-08-19 в Wayback Machine.. Посетен на 5 януари 2009 г.
  10. The Seed Bank Atop the World. latimes.com. Посетен на 12 октомври 2007

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Longyearbyen в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​