French
DeutschКритска война – Уикипедия
Тази статия е за войната през 3 век пр.н.е.. За войната през 17 век вижте Венецианско-турска война (1645-1669).
| Критска война | |||
 | |||
| Информация | |||
|---|---|---|---|
| Период | 205 – (?) 195 пр.н.е. | ||
| Място | Крит и Егейско море | ||
| Резултат | победа на Родос | ||
| Страни в конфликта | |||
| |||
| Командири и лидери | |||
| |||
Критската война (на гръцки: Κρητικός Πόλεμος) е военен конфликт между Родос и коалиция градове-държави от Крит, воден от 205 до 197 г. пр.н.е.[1]
През различни етапи в бойните действия се намесват Македония, Спарта и Ахея, всяка от които се опитва да използва критските ресурси в борбата си за надмощие в Елада и Егея.
Победител от конфликта излиза Родос. Родосците не успяват да подчинят Крит, но съумяват да разединят критската коалиция, да ограничат пиратството и да затвърдят политическото и икономическото си влияние в Егейско море.[2]
Причини[редактиране | редактиране на кода]
Поради откъслечността на информацията от съхранилите се източници (Полибий, Диодор, каменни надписи), произходът на Критската война не е напълно изяснен. Предполага се, че тя възниква и се разраства от отколешните вражди между критяните. Съзрели възможност да защитят икономическите си интереси, управниците на Родос се намесват дейно в междуособиците[3] като подкрепят град Кносос срещу федерация от градове, начело с Гортин.[4] Целта на търговската република е да постави под контрол и да задуши пиратството, процъфтяло на Крит по време на Първата римско-македонска война (214 – 205 г. пр.н.е.).[5]
Освен Гортин, срещу Родос воюват и други силни критски градове като Йерапитна и Елевтерна.[6] В тяхна подкрепа се намесва македонският цар Филип V. Намерението му е в лицето на родосците да отстрани една сериозна пречка за завоевателните му планове в Егейския басейн.[7]
Развой на войната[редактиране | редактиране на кода]
През 204 или 203 г. пр.н.е.[5] Филип V изпраща в помощ на критяните ескадра от 20 кораба начело с етолиеца Дикеарх. Дикеарх напада пристанищата по Хелеспонта и търговските кораби по пътя между Родос и Черно море.[8] Паралелно с Критската война, съперничеството между Македония и Родос ескалира в пълномащабна война през 201 г. пр.н.е. Родосците и съюзниците им от Пергам нанасят поражение на Филип в битката при Хиос, а след това успяват да вдигнат срещу него и римляните.[9]
Неуспехът при Хиос и започналата нова война с Рим отвличат цялото внимание и ресурси на македонския владетел далеч от Крит. От това се възползва спартанският цар Набис, който поставя под опеката си част от острова. Набис, както и Родос, подкрепя отцепилия се от критската федерация Кносос. Срещу тях Гортин и останалите критски градове привличат помощ от Ахея, отдавнашен враг на Набис. Ахейският пълководец Филопемен воюва в Крит в продължение на пет години без съществен успех.[10]
Победа на Родос[редактиране | редактиране на кода]
Към 200 г. пр.н.е. Родос постига надмощие над враговете си в Крит като подкопава единството помежду им. През същата година родосците сключват сепаративен договор с Йерапитна.[1] Договорът задължава жителите на този град да осигурят материална подкрепа за родоската флота и да воюват заедно с родосците срещу пиратите от други части на Крит. Сходни условия Родос договаря и с друг критски полис – Олус (Олонтос).[11]
Тези споразумения позволяват на родосците да се наложат над останалите си противници на острова. Войната стихва окончателно през 197[1] или през 195 г. пр.н.е., когато разгромът на Набис от римляните и ахейците принуждава съюзника му Кносос да потърси разбирателство с Гортин.[12]
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в Berthold, Richard. Rhodes in the Hellenistic Age. Cornell University Press, 2009. с. 108.
- ↑ De Souza, Philip. Piracy in the Graeco-Roman World. Cambridge University Press, 2002. с. 84.
- ↑ De Souza 2002, с. 81.
- ↑ Errington, R. M. Philopoemen: a study in Hellenistic history. Durham University, 1965. с. 52. Посетен на 27.09.2020.
- ↑ а б Errington, R. M. Rome against Philip and Antiochus – В: Astin, A. E. (ред.) Cambridge Ancient History. Том VIII. Cambridge University Press, 2008. с. 248.
- ↑ De Souza 2002, с. 82.
- ↑ Berthold 2009, с. 109.
- ↑ De Souza 2002, с. 81 – 82.
- ↑ Errington 2008, с. 252 – 254.
- ↑ Errington 1965, с. 52 – 53.
- ↑ De Souza 2002, с. 82 – 83.
- ↑ Errington 1965, с. 49 – 50.
