Исак II Ангел – Уикипедия

Исак II Ангел Ισαάκιος Β’ Άγγελος
византийски император
Монетно изображение на Исак II
Роден	1155 г. Константинопол, Византия
Починал	28 януари 1204 г. (49 г.) Константинопол, Византия
Националност	византиец
Управление
Период	1185 – 1195 и 1203 – 1204
Предшественик	Андроник I Комнин
Наследник	Алексий III Ангел
Семейство
Род	Ангели
Баща	Андроник Дука Ангел
Майка	Ефросина Кастамонитиса
Братя/сестри	Алексий III Ангел Теодора Ангелина
Съпруга	Ирина Маргарита Унгарска (1185)
Деца	Алексий IV Ангел, Мануил Ангел, Ирина Ангелина, Анна-Ефросина, Йоан Ангел
Исак II Ангел в Общомедия

Исак II Ангел (на гръцки: Ισαάκιος Β’ Άγγελος, Isaakios II Angelos; * септември 1156 – † януари 1204) е византийски император от 1185 до 1195 г., когато е детрониран и управлява отново от 1203 до 1204 г. Той основава Династията на Ангелите, при която Византия се разпада.

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Бащата на Исак II е Андроник Ангел, син на Теодора Комнина, най-младата дъщеря на император Алексий I Комнин и Ирина Дукина. Така Исаак е сродник на голямата императорска династия на Комнините.

Възкачване чрез бунт[редактиране | редактиране на кода]

По време на краткото управление на Андроник I Комнин, Исак е замесен в бунта в Никея (дн. Изник, Турция) и в Пруса (дн. Бурса, Северозападна Турция). Въпреки това императорът не го наказва за тази нелоялност към властта и Исаак остава в Константинопол.

На 11 септември 1185 г., по време на отсъствие на император Андроник I Комнин от столицата, помощникът на последния – Стефан Айохристофорит премества Исак в ареста. За да се защити, Исак лично убива Айохристофорит и бяга в „Света София“. Андроник I, който в някои отношения е способен владетел, е мразен поради усилията си да задържи покорна аристокрацията и поради своята жестокост. Исак апелира за подкрепа към населението в столицата и започват безредици, които бързо се разпростират из целия град. Когато император Андроник I се завръща в Константинопол, той открива, че неговата власт е преобърната, а Исаак е провъзгласен за император. Андроник опитва да избяга с лодка, но е задържан. Исак го хвърля на градската тълпа и той е жестоко убит на 12 септември 1185 година.

Управление[редактиране | редактиране на кода]

Исак II има репутацията на един от най-неуспешните владетели, който е сядал на византийския престол. Заобиколен от роби, любовници и ласкатели, той позволява неговата империя да се ръководи от незаслужили фаворити, докато самият той пилее парите, изстискани от провинциите, за скъпи здания и за дарения на църквите в столицата.

Първо управление (1185 – 1195)[редактиране | редактиране на кода]

Исак II укрепява своята позиция като император чрез династични бракове през 1185 и 1186 година. Неговата племенница Евдокия Ангелина е омъжена за Стефан, син на Стефан Неманя от Сърбия. Сестрата на Исак, Теодора, е омъжена за италианския маркиз Конрад Монфератски. През януари 1186 г. самият Исак се жени за най-възрастната дъщеря на унгарския крал Бела III, едва 10-годишната Маргарита, която приема името Мария. Унгария е една от най-големите и силни съседки на империята, а и Маргарет се ползвала с привилегиите на своя висок аристократичен произход, който бива отнасян към владетелски фамилии от Киевска Рус, Свещената Римска империя, Прованс и по-ранни византийски династии.

Исак II Ангел започва своето царуване с решителна победа срещу норманския крал на Сицилианско кралство Уилям II (по течението на река Струма на 7 септември 1185), който нахлува на Балканите към края на управлението на Андроник I. В други аспекти политиката на Исак II е по-малко успешна. Той се проваля в опита си да възвърне Кипър от въстаналия благородник Исак Комнин, благодарение на норманската намеса.

Тиранията на непомерните данъци, увеличени, за да се заплаща на наемните войски и за да се финансира бракът му, довеждат до избухването на въстание в Мизия, оглавено от двамата български първенци Асен и Петър в края на 1185 г. Въстанието на Асен и Петър довежда до установяването на Второ българско царство, под управлението на династията Асеневци. През февруари 1187 г., победителят срещу норманите Алексий Врана е изпратен срещу въстаниците, но обръща армията срещу василевса и се опитва да завземе властта в Константинопол, преди да бъде победен и убит от баджанака на Исак II – Конрад Монфератски.

Вниманието на императора след това е заето на Изток, където няколко претенденти за престола се вдигат последователно на бунт и падат (Теодор Манкаф в 1188 г., Псевдо-Алексий II в 1192 г., Константин Ангел Дука в 1193 г.). През 1189 г. императорът на Свещената Римска империя Фридрих I Барбароса търси и получава позволение да преведе своите войски на Трети кръстоносен поход през Византийската империя; но скоро след като кръстоносците преминават границата, Исак II, който се стреми към съюз със Саладин, започва да създава всевъзможни пречки по пътя им. Фридрих изпраща срещу Исак сина си Хайнрих с флота пред стените на Константинопол, което довежда до мирния договор от февруари 1190 г., сключен в Адрианопол.^[1]

Следващите пет години са белязани от продължилата война с България, срещу която Исак II лично повежда няколко експедиции. Въпреки обещаващото начало, тези походи имат малък ефект, а през 1190 г. император Исак едва избягва смъртта, като палатката му заедно с пирамидалната му корона са пленени от българите. Докато се приготвя за поредната офанзива срещу България през 1195 г., Алексий III Ангел, по-възрастният брат на императора, се възползва от неговото отсъствие и се провъзгласява за император, докато брат му е на лов. Алексий III е подкрепен от войниците, а Исак II е детрониран, ослепен и хвърлен в константинополския затвор.

Второ управление (1203 – 1204)[редактиране | редактиране на кода]

След осем години в плен Исак II е въздигнат от тъмницата на трона непосредствено след пристигането на Четвъртия кръстоносен поход и бягството на Алексий III Ангел от столицата. Но умът и тялото му са омаломощени от затвора и неговият син Алексий IV Ангел е асоцииран на престола.

Силно задължен на кръстоносците, Алексий IV не е в състояние да поеме своите задължения и поради нерешителността си губи подкрепа както сред съюзниците-кръстоносци, така и сред поданиците си. В края на януари 1204 г. влиятелният императорски двор окончателно взема предимство в избухналите междуособици в столицата. Алексий IV е свален, а властта заграбва Алексий Дука Мурзуфул. В тази ситуация Исак II умира, както се твърди от шок, след като синът му Алексий IV е удушен на 28 или 29 януари.

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Произходът на първата жена на Исак е неизвестен, но нейното име Ирина е открито в списъка с починали на Шпайерската катедрала, където е погребана тяхната дъщеря Ирина (също). Трябва да се отбележи обаче, че би било изключително нетипично майка и дъщеря да носят едно и също име, освен ако това на майката не е монашеско. Съпругата на Исак може да е и член на фамилията на Палеолозите. Тяхното трето дете се ражда през 1182/1183 и тя умира или се развежда с него, тъй като той се жени повторно. Техни деца са:

• Ефросина Ангелина
• Ирина Ангелина
• Алексий IV Ангел

От своята втора съпруга, Маргарет от Унгария, Исак има двама сина:

• Йоан Ангел, роден не по-рано от януари 1193; той емигрира в Унгария и е управител на Сремска област с главен град Сирмиум около 1254
• Мануил Ангел, роден след 1195

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

• Острогорски, Георгий, „История на Византийската държава“
• Петър Мутафчиев: Из „Лекции по история на Византия“ Исак II Ангел (1185 – 1195)

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Isaac II Angelos в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​