Дубровнишка грамота – Уикипедия

Дубровнишка грамота
Виддокумент от българската царска канцелария
Автор(и)Иван Асен II
Създаване1230 г.
Втора българска държава
Езиксреднобългарски

Дубровнишката грамота е документ от 1230 година, с който българският цар Иван Асен II дава на дубровнишките търговци правото да търгуват свободно в държавата му.

Грамотата съдържа данни за териториалното разширение на Българското царство след битката при Клокотница, както и ценни податки за състоянието на българския език през XIII век. Съхранява се в ръкописния отдел на Библиотеката на Руската академия на науките в Санкт Петербург.[1]

Текст на грамотата[редактиране | редактиране на кода]

Оригинал[редактиране | редактиране на кода]

†дава црⷭ҇ми: ѡриꙁмѡ́ си: хѡ҅рѣ все́и дѫбрѡвнишстѣи· лꙕбѡвнꙑⷨ: и всевѣрнꙑмъ гѡстемъ црⷭ҇ми: да ѩдꙋ хѡ́дꙙтъ пѡ всеи хѡрѣ црⷭ҇ми: с кꙋпиѫ каквѫ либѡ: или нѡсꙙⷮ: или женѫⷮ или кꙋпиѫ каквѫ либѡ нѡсꙙⷮ: и дѡ кѡꙗ либѡ ꙁемѣ или хѡ́рꙑ· дѡидѫⷮ: или дѡ бъдꙑнѣ. или браничова и бѣлграда дѡидѫⷮ: или дѡ трънѡва: и пѡ всемꙋ ꙁагѡриꙋ хѡдꙙⷮ или дѡ прꙙслава или карвꙋнъскꙑѣ хѡрꙑ придѫⷮ: или кръⷩ҇стѣи хѡрѣ: или бѡрꙋистѣи: или в ѡдриⷩ и в димѡтикѫ или в скѡⷫскѫѫ хѡ́рѫ: или прилѣпскѫ҆ѫ: или в дѣвѡлскѫѫ хѡрѫ· или в ꙁемꙙ арбанаскѫѫ: или в солꙋнъ: идѫтъ: по всꙙдꙋ: да си кꙋпѡваѫ и прѡдаваѫтъ: свѡбѡⷣнѡ: бесъ всѣкѡѫ пакѡсти: да не имаѫтъ пѡ всѣхъ хѡ́раⷯ црⷭ҇ми и градѡвѣхъ: и клисꙋраⷯъ· ꙁапрѣтениа: нѫ да си хѡ́дꙙⷮ: и кꙋпꙋѫтъ: и прѡдаваѫтъ бес печѣли: ѣкѡ и всевѣрнии. и лꙕбѡвнии гѡстє црⷭ҇ми: ктѡ ли имъ спакѡсти: ѡ҆ щѡм либѡ: или на клисꙋрѣ или на фѡрѡсѣхъ· или где либѡ прѣꙁъ ꙁакѡⷩ: о кꙋмерки тѡ҆ да є вѣстъ: тѡи е прѡтивникъ црⷭ҇ми: и милѡсти не́ щє имѣти нѫ великѫ имає ѡ҅ргиѫ патити ѿ црⷭ҇ми: +


† АСѢНЬ ЦР: БЛЪГАРѠМЪ Н ГРЪКОМЪ †

На съвременен български език[редактиране | редактиране на кода]

Дава царство ми тази повеля на дубровнишката страна, на обичните и верни гости на царството ми, да ходят по цялата страна на царството ми с каквато и да било стока, да внасят или изнасят, или каквато и да е стока да пренасят, и до която и да е земя или област да дойдат: до Бдин ли или Браничево и Белград дойдат, или ходят до Търново и цялото Загоре, или достигнат до Преслав и Карвунската област, или до Крънската област, или Боруйската, или Одрин и в Димотика, или в Скопската област, или в Прилепската, или в Деволската област, или в Арбанаската земя [Албания], или отиват в Солун – навсякъде да си купуват и продават свободно, без всякаква щета, да нямат запрещение по всички области на царството ми и купуват и продават без грижа като всеверни и обични гости на царството ми. Който ли им напакости в каквото и да било на клисурите, на тържищата, или гдето да бъде против закона за търговията, то да се знае, че той е противник на царството ми и милост не ще има, но голям гняв ще изтърпи от царство ми.

АСЕН, ЦАР НА БЪЛГАРИТЕ И ГЪРЦИТЕ

Информация за Второто българско царство[редактиране | редактиране на кода]

Издаването на грамота представлява практика, сходна с тази на предходната грамота на бан Кулин от Босна. Дубровнишката грамота е важен исторически извор за търговските връзки, които Иван Асен II установява след битката при Клокотница, и за териториалния обхват на Българското царство по онова време. В текста са изброени подвластните на царя области: Видинска, Браничевска, Белградска, Търновска, Загорска, Преславска, Карвунска, Крънска, Одринска, Скопска, Прилепска, Деволска и Арбанашка.

Информация за развитието на българския език[редактиране | редактиране на кода]

В грамотата е засвидетелствано изпадането на окончанието -тъ от глаголните форми за трето лице единствено число сегашно време (дава вм. даватъ), както и употреба на съкратената форма ще за трето лице единствено число сегашно време на старобългарския глагол хотѣтн, която започва да се използва за образуване на глаголи от бъдеще време.[2] В това отношение Дубровнишката грамата е най-ранният пример за поява на генерализираната частица ще за изразяване на бъдеще време, и то в отрицателна бъдеща конструкция: н́е ще имѣти.[3]

Издания и коментари[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Мирчев, Кирил (1978). Историческа граматика на българския език. София: Наука и изкуство 
  • Тончева, Христина (2006). Христоматия по историческа лингвистика. Второ допълнено издание. Пловдив: Университетско издателство „Паисий Хилендарски“ 

Бележки[редактиране | редактиране на кода]