Г-7 – Уикипедия

Г-7 Group of 7
Лидерите на Г7 по време на извънредна среща през 2014 г. след анексирането на Крим от Русия Страни-членки и лидери:  Канада министър-председател Джъстин Трюдо  Франция президент Еманюел Макрон  Германия канцлер Олаф Шолц  Италия министър-председател Джорджа Мелони  Япония министър-председател Фумио Кишида  Обединено кралство министър-председател Риши Сунак  САЩ президент Джо Байдън  ЕС Председател на Европейския съвет Шарл Мишел Председател на ЕК Урсула фон дер Лайен
Информация
Тип	неформален клуб
Наследник	Г-8
Обхват и цели	Международни отношения
Членове	7 и ЕС
Сайт	https://www.g7hiroshima.go.jp/en/
Г-7 в Общомедия

Групата на седемте, съкратено Г-7 (на френски: Groupe des sept; на английски: Group of Seven) е група от 7 икономически развити страни – Великобритания, Германия (Западна Германия до 1991 г.), Италия, Канада, САЩ, Франция, Япония, които към 2019 г. заедно произвеждат около 40% от БВП ^[1] и имат около 10% от населението в света. Към 2022 г. делът на Г-7 в глобалния БВП е 27% , като в последните 10 години (2012 – 2022) растежът му формира 14,5% от глобалното нарастване на БВП.^[2]

Създадена е от Франция през 1975 г. като Г-6. През 1976 година се присъединява Канада и името се променя на Г-7. През 1997 г. групата става Г-8, като е включена Русия, която е изключена заради кризата в Крим през 2014 г. Европейският съюз също има представител от 1977 г.

Срещите на Г-7 са между правителствените ръководители на държавите участнички, както и между министри – например финансовите министри на държавите се срещат по 4 пъти на година, и председателите на централните банки.

История[редактиране | редактиране на кода]

Концепцията за подобен форум на ръководителите най-развитите икономики възниква след нефтената криза от 1973 г. Серия от срещи се провеждат в библиотеката на Белия дом във Вашингтон между лидери на САЩ, Великобритания, Западна Германия, Япония и Франция през 1974 г. Година по-късно френският президент кани лидерите на страните от срещата във Вашингтон, заедно с Италия, като се договарят да се провеждат годишни срещи на ротационен принцип. Председателят на Европейската комисия също присъства на всички срещи от 1977 година насам, когато е поканен за първи път от Великобритания.

Напоследък Франция и Великобритания изявяват желание за разширяване на групата, като към нея се присъединят 5 развиващи се страни: Бразилия, Китайска народна република, Индия, Мексико и Република Южна Африка. Всички те са присъствали като гости на предишни срещи, понякога наричани Г8+5. На 25 септември 2009 г., на своя среща на върха, Г-20 обявява, че поради растящото им влияние ще изместят Г-8 като главен икономически съвет на богатите нации.

Организация[редактиране | редактиране на кода]

Г-7 няма административна структура, подобна на международните организации, като ООН или Световната банка. Не съществува постоянен секретариат или офиси за членовете.

Председателството се сменя на 1 януари всяка година. Държавата, която държи председателското място, отговаря за планирането и домакинстването на серия срещи на министрите на страните, както и на срещата на върха в средата на годината. Всяка календарна година домакинството на срещата се променя в определен ред: Франция, Великобритания, Германия, Япония, Италия и Канада. Домакинът е и председател на форума, предлага дневния ред и определя къде и кога ще има срещи на министрите на държавите членки.

Срещите между министрите се провеждат с цел обсъждане на глобални проблеми, като здравеопазване, икономическо и социално развитие, правна система, тероризъм, търговия, енергия, и т.н. През юни 2005 година правните и вътрешните министри, взели участие в Г-8, се договарят да се създаде международна база данни на педофилите, както и информация за тероризма, достъпна в различна степен за различните страни.

През 2007 година Г-8 взима под внимание предложението на Европейския съюз за инициатива за енергийна ефективност. Договарят се заедно с Международната агенция по енергетика да изследват най-ефективните начини за намаляване на разходите на енергия. Година по-късно, на 8 юни 2008 г., заедно с Китай, Индия, Южна Корея и европейските държави, основават Международното партньорство за сътрудничество по енергийната ефективност.

Ежегодната среща на върха на лидерите на Г-7 се провежда в средата на всяка година и продължава 3 дни. Нейната цел е да се обсъждат въпроси от световно значение. Всяка среща на върха на Г-7 е международно събитие, което е наблюдавано и обсъждано в медиите, но често обсъжданите въпроси остават неясни за широката публика. Страната-домакин отговаря за организирането на срещите и за достъпа на медиите.

Данни за групата[редактиране | редактиране на кода]

Всички страни от Г-7 са сред 15-те държави с най-голяма външна търговия. САЩ, Германия, Италия, Франция и Япония са сред 10-те страни с най-големи резерви на злато. Всички страни са и сред 10-те най-добре развити икономики в света.

САЩ са на 2-ро място по добив на нефт, а Канада е на 2-ро място по запаси. 6 от страните, без Италия, са сред 9-те най-големи ядрени сили в света.

• Данните за населението са за 2008, а за БВП – за 2016 г.

Критика[редактиране | редактиране на кода]

Както всички срещи на високо ниво, така и срещите на Г-7 са обект на много улични демонстрации и бунтове. Г-7 са критикувани за глобални проблеми като:

• бедността в Африка – заради търговската им политика,
• глобалното затопляне – заради емисиите на вредни газове, за които не предприемат действия,
• проблема с ХИВ/СПИН – заради политиката им относно медицинските патенти, и други.

Най-големите улични прояви срещу Г-7 се състоят по време на 31^-вата среща в Единбург, където се събират над 225 000 души. Самоубийствените взривове в Лондонското метро на 7 юли 2005 година са били планирани да съвпадат със срещата.

Групата е критикувана и за това, че не приема нови членове, като например Китай, чиято икономика вече надминава всички, освен САЩ.

Участници[редактиране | редактиране на кода]

Държави от Г-7

•  Великобритания (министър-председатели): Харолд Уилсън (1976), Джеймс Калахан (1976 – 1979), Маргарет Тачър (1979 – 1990), Джон Мейджър (1990 – 1997), Тони Блеър (1997 – 2007), Гордън Браун (2007 – 2010), Дейвид Камерън (2010-2016), Тереза Мей (2016 – 2019),Борис Джонсън (2019 – 2022), Лиз Тръс (2022 – 2022), Риши Сунак (2022 – )
•  Германия (федерални канцлери): Хелмут Шмит (1982), Хелмут Кол (1982 – 1998), Герхард Шрьодер (1998 – 2005), Ангела Меркел (2005-2021), Олаф Шолц (2021 – )
•  Италия (министър-председатели): Алдо Моро (1976), Джулио Андреоти (1976 – 1979), Франческо Косига (1979 – 1980), Арналдо Форлани (1980 – 1981), Джовани Спадолини (1981 – 1982), Аминторе Фанфани (1982 – 1983), Бетино Кракси (1983 – 1987), Аминторе Фанфани (1987), Джованни Гориа (1987 – 1988), Чириако де Мита (1988 – 1989), Джулио Андреоти (1989 – 1992), Джулиано Амато (1992 – 1993), Карло Адзелио Чампи (1993 – 1994), Силвио Берлускони (1994 – 1995), Ламберто Дини (1995 – 1996), Романо Проди (1996 – 1998), Масимо д’Алема (1998 – 2000), Джулиано Амато (2000 – 2001), Силвио Берлускони (2001 – 2006), Романо Проди (2006 – 2008), Силвио Берлускони (2008 – 2011), Марио Монти (2012), Енрико Лета (2013), Паоло Джентилони (2016 – 2018), Джузепе Конте (2018 – 2021), Марио Драги (2021 – 2022), Джорджа Мелони (2022 – )
•  Канада (министър-председатели): Пиер Елиът Трюдо (1979), Джо Кларк (1979 – 1980), Пиер Елиът Трюдо (1980 – 1984), Джон Тьорнер (1984), Браян Молруни (1984 – 1993), Ким Кембъл (1993), Жан Кретиен (1993 – 2003), Пол Мартин (2003 – 2006), Стивън Харпър (2006), Джъстин Трюдо (2015)
•  Русия (президенти): Борис Елцин (1999), Владимир Путин (1999 – 2008), Дмитрий Медведев (2008 – 2012), Владимир Путин (2013)
•  САЩ (президенти): Джералд Форд (1977), Джими Картър (1977 – 1981), Роналд Рейгън (1981 – 1989), Джордж Буш (1989 – 1993), Бил Клинтън (1993 – 2001), Джордж Буш (2001 – 2009), Барак Обама (2009), Доналд Тръмп (2017 – 2021), Джо Байдън (2021 – )
•  Франция (президенти): Валери Жискар д'Естен (1981), Франсоа Митеран (1981 – 1995), Жак Ширак (1995 – 2007), Никола Саркози (2007 – 2011), Франсоа Оланд (2012 – 2017), Еманюел Макрон (2017)
•  Япония (министър-председатели): Такео Мики (1976), Такео Фукуда (1976 – 1978), Масайоси Охира (1978 – 1980), Дзенко Судзуки (1980 – 1982), Ясухиро Накасоне (1982 – 1987), Нобору Такесита (1987 – 1989), Соуке Уно (1989), Тосики Кайфу (1989 – 1991), Киити Миядзава (1991 – 1993), Морихиро Хосокава (1993 – 1994), Цутому Хата (1994), Томиичи Мураяма (1994 – 1996), Рютаро Хасимото (1996 – 1998), Кейдзо Обути (1998 – 2000), Йосиро Мори (2000 – 2001), Дзюнъитиро Коидзуми (2001 – 2006), Ясуо Фукуда (2007 – 2008), Таро Асо (2008 – 2009), Юкио Хатояма (2009 – 2010), Наото Кан (2010 – 2011), Йошихико Нода (2012), Шиндзо Абе (2012 – 2020), Йошихиде Суга (2020 – 2021), Фумио Кишида (2021 – )

Европейски съюз

• председатели на Европейската комисия: Рой Дженкинс (1977 – 1981), Гастон Торн (1981 – 1985), Жак Делор (1985 – 1995), Жак Сантер (1995 – 1999), Романо Проди (1999 – 2004), Жозе Мануел Барозо (2004 – 2014), Жан-Клод Юнкер (2014 – 2019), Урсула фон дер Лайен (2019  – )
• председатели на Съвета на ЕС: 2003 – Хосе Мария Аснар (Испания), Силвио Берлускони (Италия); 2004 – Бърти Ахърн (Ирландия), Ян Петер Балкененде (Нидерландия); 2005 – Жан-Клод Юнкер (Люксембург), Тони Блеър (Великобритания); 2006 – Волфганг Шюсел (Австрия), Матти Ванханен (Финландия); 2007 – Ангела Меркел (Германия), Жозе Сократеш (Португалия); 2008 – Янез Янша (Словения), Никола Саркози (Франция); 2009 – Мирек Тополанек и Ян Фишер, Фредрик Райнфелд (Швеция), 2010 – Мигел Анхел Моратинос (Испания), Стивън Ванаскер (Белгия), 2011 – Унгария, Полша, 2012 – Николай Вамен (Дания), Ерато Козаку-Маркулис (Кипър), 2013 – Еамон Жилмор (Ирландия), Линас Антанас Линкявичюс(Литва), 2014 – Евангелос Венизелос (Гърция), Федерика Могерини и Паоло Джентилони (Италия), 2015 – Едгар Ринкевич (Латвия), Жан Аселборн (Люксембург), 2016 – Берт Коендерс (Нидерландия), Мирослав Лайчак (Словакия), 2017 – Жорж Вела (Малта), Свен Миксер (Естония), 2018 – България, Австрия, 2019 – Румъния, Финландия, 2020 – Хърватия, Германия, 2021 – Португалия, Словения, 2022 – Франция, Чехия, 2023 – Швеция, Испания, 2024 – Белгия, Унгария, 2025 – Полша, Дания, 2026 – Кипър, Ирландия, 2027 – Литва, Гърция, 2028 – Италия, Латвия, 2029 – Люксембург, Нидерландия, 2030 – Словакия, Малта;
• председатели на Европейския съвет: Херман Ван Ромпой (2010), Доналд Туск (2014 – 2019), Шарл Мишел (2019 – )

Канени участници

Китай, Индия, Бразилия, Мексико, РЮА, ООН

Срещи на върха[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за

Г-7.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

• Г-8 (1997 – 2014)
• Г-7 (финансови министри)

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата G8 в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

п б р Групата на седемте (Г-7) Членове Обединено кралство • Германия • Италия • Канада • САЩ • Франция • Япония Допълнително представени Европейски съюз