Грация Деледа – Уикипедия

Грация Деледа
Grazia Deledda
италианска писателка
Деледа през 1926 г.
Родена
Починала
15 август 1936 г. (64 г.)
ПогребанаКампо Верано, Италия
Националност Италия
Учила вДомашно oбразование
Работилаписателка
Литература
ПсевдонимИлия ди Сент Измаел
Период1891 – 1936
Жанровероман, разказ, пиеса
НаградиНобелова награда Нобелова (1926)
Семейство
БащаДжовани Антонио Деледа
МайкаФранческа Камбозу
СъпругПалмиро Мадезани
Деца2
Подпис
Уебсайт
Грация Деледа в Общомедия

Грация Мария Козима Дамяна Деледа (на италиански: Grazia Maria Cosima Damiana Deledda), известна като Грàция Делèда (на италиански: Grazia Deledda, на сардински: Gràssia или Gràtzia Deledda) е италианска писателка, Нобелова лауреатка за литература през 1926 г. Тя е запомнена като втората жена, след шведката Селма Лагерльоф, получила наградата в тази дисциплина и единствената италианка.

Първия ѝ роман, „Сардинско цвете“, е публикуван през 1892 г. Стилът ѝ е между Веризма и Декадентството.

Биография и творчество[редактиране | редактиране на кода]

Произход и начални години[редактиране | редактиране на кода]

Родната къща на Деледа

Деледа е родена в град Нуоро, Сардиния на 28 септември 1871 г.[1][2] като пето от седемте деца[3] на богато семейство.[4][5] Въпреки че датата, отчетена в акта в Регистъра за гражданско състояние[6] на Нуоро, е 28 септември, тогава е имало обичай децата да се регистрират няколко дена след раждането. Самата писателка уточнява деня в различни писма, адресирани до тогавашния ѝ приятел Андреа Пирода. В първото от тях, от 10 декември 1892 г., тя пише: „ Рожденият ми ден е на 27 септември: затова се казвам също Козима и Дамяна“.[7] Тя го повтаря отново в друго писмо от 11 май 1893 г.: „Не съм сигурна дали съм на 20 или на 21 години; майка ми също не е сигурна, но е по-вероятно да съм на 21, отколкото на 20. Аз съм стара, нали? Нашата стара слугиня, която попитах за това, казва, че мисли, че съм на 20; това, което добре помни, е, че съм родена една вечер около осем часа, в деня на Свети Козма, тоест на 27 септември. Вече знаех това“.[3][8]

Баща ѝ Джовани Антонио Деледа, завършил право, не практикува професията. Заможен предприемач и земевладелец, той се занимава с търговия и селско стопанство; интересува се от поезия и пише стихове на сардински; има печатница и печата списание. Той е кмет на Нуоро през 1863 г. Майка ѝ Франческа Камбозу е жена със строг морал; посветена на дома, тя възпитава дъщеря си.[9][10]

След като учи в основно училище до четвърти клас (според обичаите на времето на момичетата не е позволено образование извън началното), Грация взима частни уроци при Пиетро Ганга, учител по италианска, латинска и гръцка литература, който говори френски, немски, португалски и испански. Той ѝ дава основни уроци по италиански, латински и френски език. Грация има близко приятелство с него, засвидетелствано от страстен обмен на писма.[11] След това тя продължава да се самообразова.[4][5]

Важно за нейното литературно образование в ранните години на писателската ѝ кариера е приятелството ѝ с писателя, архивист и любител историк Енрико Коста, родом от Сасари,[12] който пръв разбира за нейния талант. Дълго време тя си кореспондира с калабрийския писател Джовани Де Нава[13], който хвали таланта ѝ. Тези писма се превръщат в любовни писма, в които се разменят сладки стихове. След това, поради липсата на отговори от Джовани дълго време, те спират да си пишат.

Семейството ѝ е сполетяно от редица нещастия: по-големият ѝ брат Сантус напуска училище и става алкохолик, а другият ѝ брат Андреа е задържан за дребни кражби. Баща ѝ умира от инфаркт на 5 ноември 1892 г. и семейството е изправено пред финансови затруднения. Четири години по-късно умира и сестра ѝ Винченца.[14]

Младежка литературна дейност[редактиране | редактиране на кода]

Деледа в желанието си да пише се изправя срещу малкото и затворено общество на Нуоро, където съдбата на жената не бива да излиза от грижата за дома и децата. Тя реагира, като по този начин разкрива като основен герой мъката от епохалната криза на патриархалния свят (селски и пасторален), вече неспособен да сдържа възникващите изисквания на новите поколения. Нуждата да се реализира в открити и обширни социални пространства, прогресивното осъзнаване на собствените си способности и конфронтацията с поведенчески модели, различни от наложените, биха могли да я накарат да приеме други идентичности. Но този риск е далеч от нейните намерения. Младата жена следва примерен път: тя взривява противоречията на едно вече западащо общество, но без да изневерява на дълбокия корен на идентичността, който я отличава от всички останали. Бунтът ѝ се тълкува като „предателство". Вместо това цялата ѝ работа свидетелства за обратното.[15][16]

През 1887 г. тя изпраща своите разкази Sangue sardo („Сардинска кръв“) и Remigia Helder („Ремиджа Елдер“) в Рим, които са публикувани от издателя Едоардо Перино в списание "L'ultima moda", ръководено от Епаминонда Провальо.[4][17] Романът ѝ Memorie di Fernanda („Мемоарите на Фернанда“) е публикуван на части в същото списание. През 1890 г., под псевдонима Илия ди Сент Измаел (Ilia di Saint-Ismael), на части в ежедневника на Каляри излиза L'avvenire della Sardegna („Бъдещето на Сардиния“), както и романът ѝ Stella d'Oriente („Ориенталска звезда“)[17] и сборникът с повести Nell'azzurro („В синевата“).

Деледа получава одобрението на писатели като Анджело де Губернатис и Руджеро Бонги, които през 1895 г. пишат предговор към романа ѝ Anime oneste („Честни души“).[18] Тя също така си сътрудничи със сардински и континентални списания, като La Sardegna, Piccola revue и Nuova Antologia. Намесата на Бонги (писател, депутат и министър на общественото образование) е забележителна с това, че въпреки че той смята романа за безполезен, вреден и един от основните инструменти за интелектуалния и моралния упадък, който засяга обществото от онова време, той съзира истинска честност, която го подтиква да заеме благосклонна позиция.[17]

Между 1891 и 1896 г. на части в Списание на италианските народни традиции, редактирано от Анджело де Губернатис, излиза есето ѝ Tradizioni popolari di Nuoro in Sardegna („Народните традиции на Нуоро в Сардиния“). То е въведено с цитат от Лев Толстой, което е първият документиран израз на интереса на писателката към руската литература. Следват романи и разкази на островна тематика. През 1896 г. романът ѝ La via del male („Пътят на злото“) е оценен положително от Луиджи Капуана[19], който пише и предговор към него.[4] През 1897 г. излиза стихосбирката ѝ Paesaggi sardi („Сардински пейзажи“).

Зрели години[редактиране | редактиране на кода]

Със съпруга и един от синовете си, ок. 1905 г.

След като приключва напрегнатата си връзка с началния учител Андреа Пирода, на 22 октомври 1899 г. Деледа се мести в Каляри,[20] на ул. „Сан Лучиферо“ (улицата, където живее Анания, главната героиня на романа ѝ Cenere).[17] В този град писателката се запознава с Палмиро Мадезани – служител на Министерството на финансите.[21] Двамата сключват брак в Нуоро два месеца по-късно, на 11 януари 1900 г.[22] Мадезани е родом от Чиконяра ди Виадана в Провинция Мантуа, където известно време живее и Деледа. След сватбата той напуска работата си като държавен служител, за да работи като неин литературен агент.[4] Двойката се мести в Рим през 1900 г., където води уединен живот. Те имат двама сина – Франц и Сардус.[4][5]

През 1903 г. романът Elias Portolu („Елиас Портолу“) я утвърждава като писателка и я изстрелва в успешна поредица от романи и пиеси: Cenere („Пепел“, роман от 1904 г.), L'edera („Бръшлянът“, роман от 1908 г.), Sino al confine („До границата“, 1910 г.), Colombi e sparvieri („Гълъби и ястребчета“, 1912 г.)., Canne al vento („Тръстики във вятъра, роман от 1913 г.), L'incendio nell'oliveto („Огънят в маслинова горичка“, 1918 г.), Il Dio dei venti („Богът на ветровете“, 1922 г.). По романа „Пепел“ е заснет филм с участието на Елеонора Дузе.

Вероятно романът „Тръстики на вятъра“ е този, който привлича вниманието на Шведската академия, ако е вярно, че първата ѝ номинация за Нобелова награда датира от 1913 г.; един от най-твърдите поддръжници на нейните повторни номинации е Карл Билд, шведският посланик в Рим и член на Академията, но първата ѝ номинация е предложена от Карл Август Хагберг, неин преводач на шведски.

Творчеството ѝ е оценено от Джовани Верга, както и от по-млади писатели като Енрико Товес, Емилио Чеки, Пиетро Панкраци и Антонио Балдини.[23] Тя е призната и уважавана и в чужбина: Дейвид Хърбърт Лорънс написва предговора към английския превод на La madre („Майката“). Деледа е и преводачка: тя превежда на италиански романа „Йожени Гранде“ на Оноре дьо Балзак.

От 1909 г. творбите ѝ са илюстрирани от Джузепе Биази, с когото си кореспондира.[24]

Извън Сардиния писателката се сприятелява и работи с международни личности, и от малък калибър, които често посещават нейната всекидневна.[25] [26] Тя също е социално чувствителна жена и преподава литература в Убежище „Лацио“ (Asilo Lazio) – организация за социално слаби в Рим.[27]

Първата жена – кандидатка за депутат[редактиране | редактиране на кода]

Портрет на Деледа от Плинио Номелини, 1914 г.

През март 1909 г., когато са представени листите за изборите за XXIII законодателен орган на Кралство Италия, името на Грация Деледа се появява в избирателния район Нуоро на Камарата на Италианската радикална партия. Не само че това е първият път, когато се кандидатира жена,[28] но жените в Италия още не могат да гласуват, въпреки факта че въпросът е обект на все по-оживен обществен дебат.[29] Следователно кандидатурата ѝ е изтълкувана като провокация за избирателно право на жените и срещу „министерския“ кандидат, адвокатът от Орани Антонио Луиджи Аре,[4] и е придружена от полемика в пресата, не само в местната. Във вестник „Трибуна“ Джузепе Пиаца се съмнява, че писателката може да има подходящи качества за ролята, тъй като „ вместо адекватна подготовка да председателства утре някаква бюджетна комисия, тя е прекарала живота си в две неща – писане на романи и раждане на отлични синове... Две неща, от които последното е твърде голямо, за да ѝ даде време и желание да бъде феминистка и „депутатка““.[28] [30] Вместо това партията ѝ я избира въз основа на определени реквизити, включително добра култура, уважавана социална позиция, трансверсален електорален консенсус и се предполага, че сред поддръжниците ѝ е имало, в допълнение към поета Себастиано Сата, също кръгове в Рим – град, в който Деледа живее вече 9 години.[31] След консултацията тя получава 34 гласа, от които 31 са оспорени;[4][32] печели адвокат Аре, чийто избор обаче трябва да бъде повторен.[33]

Нобелова лауреатка[редактиране | редактиране на кода]

На 10 декември 1927 г.[34] Деледа получава Нобеловата награда за литература за 1926 г. „за силата ѝ на писателка, подкрепена от висок идеал, който изобразява живота в пластични форми, какъвто е на нейния уединен роден остров и който с дълбочина и топлина се отнася към проблеми от общ човешки интерес“. Деледа е първата италианка, спечелила Нобеловата награда.[35]

Смърт[редактиране | редактиране на кода]

Тумор, от който тя страда известно време, довежда до смъртта ѝ през 1936 г. Относно деня на смъртта има противоречия: някои източници съобщават за 15 август,[4][36] а други за 16.

Гробът на Деледа

64-годишната писателка е погребана в гробището Верано в Рим, където остава до 1959 г., когато по молба на семейството ѝ е преместена в родния ѝ град Нуоро, в саркофаг от полиран черен гранит в църквичката „Мадона дела Солитудине“ в подножието на планината Ортобене, която тя толкова възхвалява в едно от последните си произведения. Издигането на гробницата е отговорност на Италианската държава, която специално обнародва Закон n. 2 от 5 януари 1953 г.[37]

Тя оставя незавършена последната си творба – автобиографичната Cosima, quasi Grazia („Козима, почти Грация“), която излиза септември същата година в списанието Nuova Antologia, редактирано от Антонио Балдини, и която след това е публикувана под заглавието Cosima.

Родното ѝ място в историческия център на Нуоро (в квартал „Санту Преду“) се използва като музей.[38]

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Романи[редактиране | редактиране на кода]

  • Memorie di Fernanda , Ed. Perino, публикувано на части в сп. Ultima Moda, 1888.
  • Stella d'oriente (като Ilia di Saint-Ismael), Cagliari, Tip. Edit. dell'Avvenire di Sardegna, 1890
  • Fior di Sardegna, Roma, Perino, 1891
  • Anime oneste. Romanzo famigliare, Milano, Cogliati, 1895
    Тъгуващи души, София: Ирис (1992), ISBN 9544550049
  • La via del male, Torino, Speirani e Figli, 1896
  • Il tesoro, Torino, Speirani e Figli, 1897
  • La giustizia, Torino, Speirani e Figli, 1899
  • Il vecchio della montagna, Torino, Roux e Viarengo, 1900
  • Dopo il divorzio, Torino, Roux e Viarengo, 1902
  • Elias Portolu, в "Nuova Antologia", agosto-ottobre 1900; Torino-Roma, Roux e Viarengo, 1903
    Елиас Портолу, София: Печатница „Гладстон“ (1929)
  • Cenere, Roma, Nuova Antologia, 1904
    Пепел, Пловдив: Кастилия (1992)
  • Nostalgie, Roma, Nuova Antologia, 1905
  • L'edera, в "Nuova Antologia", 1908; Milano, Treves, 1921
  • L'ombra del passato, Roma, Nuova Antologia, 1907
  • Il nostro padrone, Milano, Treves, 1910
  • Sino al confine, Milano, Treves, 1910
  • Nel deserto, Milano, Treves, 1911 (вече в "Nuova Antologia", n. 235-236)
  • Colombi e sparvieri, Milano, Treves, 1912
  • Canne al vento, "L'Illustrazione italiana", 12 gennaio-27 aprile 1913; Milano, Treves, 1913
  • Le colpe altrui, Milano, Treves, 1914
  • Marianna Sirca, Milano, Treves, 1915
  • L'incendio nell'oliveto, Milano, Treves, 1918
  • Il segreto dell'uomo solitario, Milano, Treves, 1921
  • Il Dio dei viventi, Milano, Treves, 1922
  • La danza della collana, Milano, Treves, 1924
  • La fuga in Egitto, Milano, Treves, 1925
  • Annalena Bilsini, Milano, Treves, 1927
  • Il vecchio e i fanciulli, Milano, Treves, 1928
  • Il paese del vento, Milano, Treves, 1931
  • L'argine, Milano, Treves, 1934
  • La chiesa della solitudine, Milano, Treves, 1936
  • Cosima, in "Nuova Antologia", 16 септ. и 16 oкт. 1936; Milano, Treves, 1937
  • Romanzi, Volume I, ред. Silvia Lutzoni, Prefazione di Massimo Onofri, Il Maestrale, Nuoro, 2010

Новели[редактиране | редактиране на кода]

  • Nell'azzurro!..., Milano, Trevisini, 1890
  • Amore regale, Roma, Perino, 1891
  • Amori fatali. La leggenda nera. Il ritratto, Roma, Perino, 1892
  • Sulle montagne sarde, Roma, Perino, 1892
  • Racconti sardi, Sassari, Dessì, 1894
  • L'ospite, Rocca San Casciano, Cappelli, 1898
  • Le tentazioni, Milano, Cogliati, 1899
  • La regina delle tenebre, Milano, Agnelli, 1902
  • I giuochi della vita, Milano, Treves, 1905
  • Amori moderni, Roma, Voghera, 1907
  • Il nonno, Roma, Ed. Nuova Antologia, 1908
  • Chiaroscuro, Milano, Treves, 1912
  • Il fanciullo nascosto, Milano, Treves, 1916
  • Il ritorno del figlio. La bambina rubata, Milano, Treves, 1919
  • La madre, Milano, Treves, 1920
  • Cattive compagnie, Milano, Treves, 1921
  • Il flauto nel bosco, Milano, Treves, 1923
  • Il sigillo d'amore, Milano, Treves, 1926
  • La casa del poeta, Milano, Treves, 1930
  • La vigna sul mare, Milano, Treves, 1931
  • Sole d'estate, Milano, Treves, 1933
  • Il cedro del Libano, Milano, Garzanti, 1939
  • Tutte le novelle, Volume I, 1890-1915, Prefazione di Marcello Fois, Il Maestrale, Nuoro, 2019
  • Tutte le novelle, Volume II, 1919-1939, Prefazione di Rossana Dedola, Il Maestrale, Nuoro, 2019.

Детска литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Giaffàh, Palermo, Sandron, 1899
  • I tre talismani, Palermo, Sandron, 1899
  • Le disgrazie che può cagionare il denaro, Palermo, Sandron, 1899
  • Nostra Signora del Buon Consiglio, Palermo, Sandron, 1899
  • Cani, gatti, pulcini ed altri animali. Scene rustiche, Palermo, Sandron, 1926
  • Il dono di Natale, Milano, Treves, 1930.

Лирика[редактиране | редактиране на кода]

  • Paesaggi sardi, Torino, Speirani e Figli, 1897
  • Versi e prose giovanili, Milano, Treves, 1938

Театър[редактиране | редактиране на кода]

  • L'edera. Dramma in tre atti, с Камило Антона-Траверси, Milano, Treves, 1912
  • Odio vince, in Il vecchio della montagna, Milano, Treves, 1912
  • La Grazia. Dramma pastorale in tre atti, с Claudio Guastalla и Vincenzo Michetti, Milano, Ricordi, 1921
  • A sinistra, in La danza della collana, Milano, Treves, 1924

Други[редактиране | редактиране на кода]

  • Tradizioni popolari di Nuoro in Sardegna, Roma, Forzani e c. tipografi del Senato, 1894.

Писма[редактиране | редактиране на кода]

  • Lettere di Grazia Deledda a Luigi Falchi, в Luigi Falchi, L'opera di Grazia Deledda, Milano, La Prora, 1937
  • Lettere, в Versi e prose giovani­li, a cura di Anto­nio Scano, Mila­no, Treves, 1938
  • Lettere a Pirro Bessi, a cura di Corrado Tumiati, в «Il Ponte», I, 8, 1945
  • Lina Gasparini, Lettere di Grazia Deledda a Elda Gianelli, в «Rivista Giuliana di Storia, Politica e Arte», XV, 15, 1945
  • Lettera della Deledda, a cura di Attilio Momigliano, в «Il Convegno», I, 7-8, 1946
  • Lettere di Grazia Deledda a Marino Moretti (1913-1923), Padova, Rebellato, 1959
  • Onoranze a Grazia Deledda, a cura di Mario Ciusa Romagna, Nuoro, s.e., 1959
  • Marcello Spaziani, Con Gégé Primoli nella Roma bizantina, Roma, Edizioni di Storia e Letteratura, 1962
  • Lettere a Epaminonda Provaglio, в Opere scelte, a cura di Eu­rialo De Michelis, Milano, Mondadori, 1964
  • Grazia Deledda. Pre­mio No­bel per la Letteratura 1926, a cu­ra di Francesco Di Pilla, Milano, Fabbri, 1966
  • Lettere inedite, Milano, Fabbri, 1966
  • Lina Sacchetti, Grazia Deledda. Ricordi e testimonianze, Milano-Bergamo, Minerva Italica, 1971
  • Lettere a «La Riviera Ligure». I. 1900-1905, a cura di Pino Boero, Roma, Edizioni di Storia e Letteratura, 1980
  • Gaetano Mariani, Ottocento romantico e verista, Napoli, Giannini, 1972
  • Jean Jaques Marchand, Edouard Rod et les écrivains italiens, Genève, Droz, 1980
  • Lettere a Giovanni De Nava, a cura di Ludovica De Nava, в «Nuovi Annali della Facoltà di Magistero dell'Università di Messina», II, 1984
  • Lettere a «La Riviera Ligure». II. 1906-1909, a cura di Pino Boero, Torino, Meynier, 1986
  • Nicola Tanda, Dal «mito dell'isola» all'«isola del mito». Deledda e dintorni, Roma, Bulzoni, 1992
  • Antonia Mazza, Grazia Deledda a Paolo Arcari (dall'archivio epistolare Arcari di Tirano), in «Rivista di Letteratura italiana», XIV, 1-3, 1996
  • Carole G. Gallucci, I dream for perfection': Grazia Deledda to Adolfo Orvieto (1904), в «The Italianist», XXI-II, 21-22, 2001-2002
  • Neria De Giovanni, Lettere inedite di Grazia Deledda a Arturo Giordano,  direttore della «Rivista letteraria», Alghero, Nemapress, 2004
  • Lettere ad Angelo De Gubernatis (1892-1909), a cura di Roberta Masini, Cagliari, Centro di Studi Filologici Sardi-cuec, 2007
  • Amore lontano. Lettere al gigante biondo (1891-1909), a cura di Anna Folli, Milano, Feltrinelli, 2010
  • Lettere a Giovanni De Nava, a cura di Ludovica De Nava, в La quercia e la rosa. Con lettere autografe, Nuoro, Il Maestrale, 2015
  • Grazia Deledda a Georges Hérelle. 1901-1927, a cura di Maddalena Rasera, в Grazia Deledda e Georges Hérelle: una storia editoriale italo francese, Roma, UniversItalia, 2016
  • Grazia Deledda e il «Corriere della Sera». Elzeviri e lettere a Luigi Albertini e ad altri protagonisti della Terza Pagina, a cura di Giambernardo Piroddi, Cagliari, Edes, 2016

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Fois rende omaggio a Grazia Deledda // Посетен на 2023-6-30.
  2. ↑ L'almanacco de “il Caffè”: 150 anni fa nasceva Grazia Deledda // Посетен на 2023-6-30.
  3. ↑ а б В M. Massaiu, La Sardegna di Grazia Deledda, с. 44: четири сестри: Джована (6 януари 1874-17 януари 1880), Винченца (12 декември 1868-27 ноември 1896), Джузепа (19 март 1877-1938), Николина (8 май 1879-14 октомври 1972); двама братя: Джовани Санто или Сантус (1864-1914) и Андреа (1866-1922)
  4. ↑ а б в г д е ж з и Senato della Repubblica, MinervaWeb, Grazia Deledda, n. 68 (nuova serie), maggio 2022
  5. ↑ а б в Zago с. 5-19..
  6. ↑ Atto n. 136 del 30 set 1871 // Посетен на 2023-6-30.
  7. ↑ От Козма и Дамян – светци почитани в този ден според ритуала на Триденската литургия.
  8. ↑ Grazia Deledda, 28 Sep 1871 (FHL microfilm) // Архивиран от оригинала на 2016-10-1.
  9. ↑ Turchi с. 9-20..
  10. ↑ Biografia // Архивиран от оригинала на 2022-12-5.
  11. ↑ Grazia Deledda, Giovanna cerina (a cura di), Un'amicizia nuorese. Lettere inedite a Pietro Ganga (1898-1905), Rubbettino, 2019 - ISBN 8849858310
  12. ↑ Enrico Costa // Архивиран от оригинала на 2023-4-5.
  13. ↑ La quercia e la rosa. Storia di un amore importante di Grazia Deledda, con lettere. Il Maestrale. ISBN 9788864291581.
  14. ↑ Turchi с. 9-20..
  15. ↑ Ugo Collu, Grazia Deledda, Nobel tragico & meritato, в Studi Cattolici, n. 710.
  16. ↑ Вж. anche Sandra Petrignani, La scrittrice abita qui, гл. I, посветена на Деледа.
  17. ↑ а б в г Luciano Marrocu, Deledda: una vita come un romanzo, Donzelli editore, 2016 - ISBN 886843590X
  18. ↑ Sapegno pp. I-XXVIII..
  19. ↑ Sapegno с. I-XXVIII..
  20. ↑ Maria Elvira Ciusa, Grazia Deledda. Una vita per il Nobel, Carlo Delfino, 2016, с. 43.
  21. ↑ L'eros tenuto segreto di Grazia Deledda - La Donna Sarda // Архивиран от оригинала на 2016-10-19.
  22. ↑ Atto n. 1 dell'11 gen 1900 // Посетен на 2023-6-30.
  23. ↑ Mario Miccinesi, Notizie biografiche, in Grazia Deledda, Edizioni Il Castoro, 1975, с. 118.
  24. ↑ Centro di Studi Filologici Sardi, Lettere e cartoline di Grazia Deledda a Giuseppe Biasi
  25. ↑ I temi, i luoghi e i personaggi di Grazia Deledda. Un Saggio di Angela Guiso per riconsiderare il ruolo della scrittrice nella letteratura italiana e Mondiale (PDF), в Il Messaggero Sardo, Agosto 2006.
  26. ↑ Grazia Deledda. Temi, Luoghi, Personaggi. Oliena, IRIS. 2005
  27. ↑ LA FONDAZIONE LAZIO PER IL SOCIALE // Архивиран от оригинала на 2022-11-29. Посетен на 2023-6-30.
  28. ↑ а б Messaggero Sardo, Grazia Deledda la prima candidata Архив на оригинала от 2022-12-10 в Wayback Machine., di Eugenia Tognotti, marzo 1988
  29. ↑ Нещо повече, към всеобщото избирателно право на мъжете ще се подхожда само с последващата XXIV legislatura.
  30. ↑ La Tribuna, "La prima candidata! Grazia Deledda a Nuoro", di Giuseppe Piazza, 7 marzo 1909
  31. ↑ L'Ortobene, Cronaca di una incomprensione, di Francesco Mariani, 29 Novembre 2021
  32. ↑ Avanti!, I risultati delle elezioni di ieri, 8 maggio 1909.
  33. ↑ Избирането му е анулирано по предложение на Изборния съвет, тъй като в деня на гласуването все още не са изминали необходимите 6 месеца от прекратяването на функциите му на кмет на Нуоро; вж. съответните парламентарни актове. Аре е преизбран и полага клетва на 27 юни 1909 г. (Atti Parlamentari relativi).
  34. ↑ The Nobel Prize in Literature 1926 // Посетен на 2023-6-30.
  35. ↑ La strada per il Nobel, la soluzione vincente di Grazia Deledda // Посетен на 2023-6-30.
  36. ↑ Между които: Museo Deleddiano, на isresardegna.it, Maria Tettamanzi, Deledda, Editrice La Scola, Brescia 1969, M. Giacobe, с. 7, Vittorio Spinazzola, Cronologia, в Grazia Deledda, Romanzi Sardi, Mondadori, Milano 1981, Anna Dolfi, Nota Biobibliografica, в Grazia Deledda, Dieci Romanzi, Roma, Newton Compton, 1994, A. Bocelli,  Enciclopedia italiana и Zago, с. 19.
  37. ↑ Normattiva, Legge 5 gennaio 1953, n. 2
  38. ↑ Museo Deleddiano // Архивиран от оригинала на 2020-08-12. Посетен на 2023-6-30.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Grazia Deledda в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
     Портал „Италия“         Портал „Италия“          Портал „Биографии“         Портал „Биографии“          Портал „Литература“         Портал „Литература“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Грация_Деледа&oldid=12060523“.