Венедикт Византийски – Уикипедия

Венедикт
Βενέδικτος
гръцки духовник
Роден
Починал

Венедикт Попов(ич) Византийски[1] (на гръцки: Βενέδικτος, Венедиктос) е гръцки духовник, митрополит на Вселенската патриаршия.[2]

Носи прякора Византийски (Βυζάντιος, Византиос), което означава, че е роден в Цариград. Друг негов прякор е Пафлагониец, а самият той пред българи разказва, че е българин от Одрин с фамилията Попов.[3]

През октомври 1842 година е избран за нишки митрополит. В 1845 година подава оставка.[2]

Видински митрополит

[редактиране | редактиране на кода]

На 14 ноември 1846 година Венедикт Византийски е избран за митрополит на Видинската епархия. Във Видин Венедикт се сприятелява с новия видински управител Мехмед Зия паша и използва това за финансово ограбване на епархията. По-късно видинчани посочват и зулмите на митрополита, освен турските като причина за въстанието в 1850 година.[4] По време на въстанието Венедикт Видински играе предателска роля по отношение на въстаналите.[3] Българите поставят искане пред пристигналия да проучи причината за въстанието Риза паша и за „народно духовенство, говорещо езика им, вместо гърци владици и свещеници, които не знаят дума българска, но които разбират езика на парите“. В края на годината специална делегация заминава за Цариград, за да изложи пред Портата злодеянията на Венедикт и да поиска замяната му със Стефан Ковачевич, както и на владиците да се дадат твърди заплати – искане, което Портата подкрепила.[4]

Венедикт от своя страна се опитва да клевети българите пред властите, като се възползва от размирното време. В доклад от 19 април 1851 година Емануил фон Рьослер пише на княз Феликс фон Шварценберг във Виена:

Към тази бъркотия се присъединява сега и един четвърти смущаващ елемент, който ми се струва най-опасен. Това е намиращият все във Видин гръцки митрополит, който, използвайки разногласието между турските големци, усърдно и силно разпалва огъня на раздора. Той умее да обрисува така добре на лековерните турци революционните планове и проекти на българските християни, че те нямат какво да направят по-бързо, освен да наредят да бъдат арестувани всички лица, които митрополитът посочва като опасни.[5]

По вина на Венедикт са арестувани 19 души българи, осъдени и изпратени в Цариград. След като обаче местните българи издействат анкета, анкетьорът на Портата Мехмед Шехиб ефенди заключава, че осъдените са невинни, а виновен е владиката.[5] През февруари 1852 година подава оставка и напуска Видин.[2][6][3]

Пелагонийски митрополит

[редактиране | редактиране на кода]

Оглавява Пелагонийската епархия[7] от 1853 до 1869 година. Там срещу него се води открита борба от страна на българите в Битоля, начело с Йордан Хаджиконстантинов Джинот. Митрополит Венедикт успява да го отстрани – Джинот първоначално е изпратен във Велес, а след това е заточен в Мала Азия. Отношенията между българите в епархията и Венедикт се влошават още повече с арестуването на братя Миладинови. Венедикт по всякакъв начин се бори с българщината в епархията си и в 1864 година се стига до открит конфликт между българите и митрополита.

На 16 април 1865 година Венедикт пристига в Цариград като член на Светия синод.[8] През есента на 1865 година българските първенци в града изпращат в Пелагонийската митрополия искане за българско училище, но то остава неизпълнено. Руският консул Николай Якубовски моли посланика в Цариград граф Николай Игнатиев да се застъпи за българските искания в Битоля, като обърне внимане на патриарх Софроний III Константинополски и на митрополит Венедикт Пелагонийски, който по това време е в столицата, за необходимостта тези искания да се удовлетворят.[9] И преди Коледа на 1865 година в централното гръцко учлище в Битоля е открита „катедра за български език“, като за български учител е назначен Йован Жинзифов.[10]

Постепенно митрополит Венедикт Пелагонийски влиза в конфликт с влашките гъркомански първенци, който работят за отстраняването му, и започва да търси подкрепа от българите. Затова ръкополага за свещеник българина Георги и позволява са се въведе църковнославянския език в богослужението и да се открият български училища за момчета и момичета. През октомври 1868 година българите провеждат събрание, на което решават да изберат свои епитропи на храма „Света Неделя“.[10]

В 1868 година битолчани сформират българска община. Българска община има и във втория главен град на епархията – Прилеп. В същата 1868 година прилепчани се отказват официално от Цариградската патриаршия, настоявайки да им бъде изпратен български митрополит. Желанието на българите не е удовлетворено, а отговорът на Патриаршията е предаден на Венедикт, за да го прочете по време на служба. Венедикт пристига в Прилеп на 25 февруари в същата година. При нарасналото недоволство по време на службата, хората отказват да чуят съдържанието на патриаршеското послание. Венедикт отстъпва и нарежда да се довърши литургията на църковнославянски език вместо на гръцки и не споменава името на гръцкия патриарх.[11] Венедикт е наказан от Патриаршията за тази му постъпка и е преместен като берски и негушки митрополит в Бер.[12][13]

От 26 май 1869 година заема престола в Бер, на който остава до 26 април[2]/2 май 1877 година, когато умира[14][15] в Халкидон.[2]

  1. Шалдевъ, Христо. Градъ Прилѣпъ въ българското възраждане. София, Царска придворна печатница, 1916. с. 25, 57.
  2. а б в г д Ο Πανιερώτατος Μητροπολίτης Βερροίας και Ναούσης κυρός Βενέδικτος. (;-1877) // Προσωπική ιστοσελίδα του Μάρκου Μάρκου. Посетен на 23 март 2020 г.
  3. а б в Шапкарев, Кузман. За възраждането на българщината в Македония : Неиздадени записки и писма. София, Български писател, 1984. с. 232.
  4. а б Маркова, Зина. Българското църковно-национално движение до Кримската война. София, Българска академия на науките. Институт за история. Издателство на Българската академия на науките, 1976. с. 146.
  5. а б Маркова, Зина. Българското църковно-национално движение до Кримската война. София, Българска академия на науките. Институт за история. Издателство на Българската академия на науките, 1976. с. 147.
  6. Γερμανός, μιτρ. Σάρδεων. Επισκοπικοί κατάλογοι των επαρχιών της βορείου Θράκης και εν γένει της Βουλγαρίας από της Αλώσεως και εξής // Θρακικά 8. 1937. σ. 134. (на гръцки)
  7. Αθανασίου Γ. Βουδούρη, Επισκοπική προσωπογραφία της μητροπόλεως Βέροιας και Ναούσης κατά την περίοδο της οθωμανοκρατίας (1430-1912), Θεσσαλονίκη 2008, σ. 53.
  8. Καλλίφρονος, Β.Δ. Εκκλησιαστικά η Εκκλησιαστικόν δελτίον. Κωνσταντινούπολις, Ανατολικού Αστέρος, 1867. σ. 239. Посетен на 7 септември 2014. (на гръцки)
  9. Фролова, Марина Михайловна. Российский консул в Битоле Н.Ф. Якубовский: неизвестные страницы биографии // Славяне и Россия: Славяне и Россия в системе международных отношений. Москва, Институт славяноведения Российской академии наук, 2017. ISBN 978-5-7576-0386-5. с. 118. (на руски)
  10. а б Фролова, Марина Михайловна. Российский консул в Битоле Н.Ф. Якубовский: неизвестные страницы биографии // Славяне и Россия: Славяне и Россия в системе международных отношений. Москва, Институт славяноведения Российской академии наук, 2017. ISBN 978-5-7576-0386-5. с. 119. (на руски)
  11. Шалдевъ, Христо. Градъ Прилѣпъ въ българското възраждане. София, Царска придворна печатница, 1916. с. 32.
  12. Петров, Петър, Христо Темелски, Църква и църковен живот в Македония, Глава трета Борба за независима българска църква, 4. Църковно-националните борби в Пелагонийска епархия, Македонски Научен Институт, София, 2003.
  13. Шалдевъ, Христо. Градъ Прилѣпъ въ българското възраждане. София, Царска придворна печатница, 1916. с. 37.
  14. Αθανασίου Γ. Βουδούρη, Επισκοπική προσωπογραφία της μητροπόλεως Βέροιας και Ναούσης κατά την περίοδο της οθωμανοκρατίας (1430-1912), Θεσσαλονίκη 2008, σ. 56.
  15. Φιλιππαίου, Θεοκλήτου. Εκκλησίας Κωνσταντινουπόλεως Επισκοπαί καί Επίσκοποι (1833-1906), Γ´ // Θεολογία 31 (4). Οκτώβριος - Δεκέμβριος 1960. σ. 529.
Никифор нишки митрополит
(октомври 1842 – 1845)
Йоаникий
Йосиф видински митрополит
(14 ноември 1846 – февруари 1852)
Паисий
Герасим пелагонийски митрополит
(март 1853 – 26 май 1869)
Партений
Софроний берски и негушки митрополит
(26 май 1869 – 2 май 1877)
Прокопий