Българофобия – Уикипедия

Българофобия или антибългаризъм, понякога наричано българомразие, е враждебност или омраза към българщината като цяло, изразяваща се в различни форми.^[2] Тя може да е насочена срещу българската държава, народ, език, култура или история.

Определение[редактиране | редактиране на кода]

Едно от определенията за българофобия е следното: „Българофобията е комплекс от психологически нагласи, изказвания и действия, изразяващи неприязън, враждебност и нетолерантност към българския народ, отделни негови представители и държавата България като цяло“.^[3]

Същност[редактиране | редактиране на кода]

Българофобията е присъща най-вече за съседни народи, които са я вградили отчасти в своите национални идентичности, и от които тя се разпространява към Европа и света. Тя е продукт на новото време, периода на формирането на модерните нации, като е целенасочено насаждана в населението от съответните национални елити. Въпреки това корените ѝ могат да се проследят поне до 10-11 век, когато в резултат на разпространението на богомилството от България в останалата част на Европа, етнонимът „българин“ и негови производни стават обидни думи в редица западноевропейски езици.

Новогръцката фанариотска българофобия, срещу която въстава Паисий Хилендарски, е свързана с гръцката идея за дебелоглавите и упорити български селяни (хондрокефали), и необходимостта те да бъдат цивилизовани в лоното на елинизма и Цариградската патриаршия. Тя е и основата на западната българофобия, представата за България като панславистки проект и православен руски сателит, комбинирани с романтичната просвещенска представа за гръцкото антично величие – но в действителност дори руски панслависти, целящи пълното поглъщане на Балканите и славянските и родствените на славяните страни в Централна Европа от Русия са считали Тракия и Македония за български земи.^[4] След като през 1870 година Църковната борба води до създаване на Българската екзархия, през 1872 година тя е анатемосана. Сръбската българофобия, основаваща се на претенциите на Сърбия за „Пиемонт“ на южните славяни и Начертанието на Гарашанин е срещу българите като нечисти славяни, татари и азиатци, без някога в Сърбия да е имало расова омраза към азиатските народи.

След като изненадващо на 6 септември 1885 г. се осъществява Съединението, и по-късно победата в Сръбско-българската война, което става с цената на противопоставяне на провокациите на руската дипломация, Петербург и руската пропаганда ще заговори за българите като за неблагодарни „татари“, „народ невежествен“ и „диво племе“. През военните и първи следвоенни години на Първата Световна война в страните на Антантата се разгръща политически мотивирана българофобия. Така гърци, сърби и румънци, съюзниците на Франция, са добре посрещнати в Париж през следвоенните години за разлика от дивите българи. Румънската българофобия, насочена срещу вредното „славянско влияние“ над потомците на „романизираните даки и римски колонисти“, които имали по начало по-висша римска култура. Тя е следствие на борбата на румънското национално възраждане и се базира на демодираната представа за водещата роля на Франция и романските народи в света.

Българофобията у съседните народи, най-вече гърци и сърби, се предопределя от техните национални каузи. И двете се дефинирани в условията на самостоятелно и независимо държавно формирование, както Мегали идеята, така и Начертанието, като постигането и на двете, вкл. и тяхното териториално покритие, минава през дебългаризацията на Българското землище южно от Стара Планина и западно от река Искър. Македонизмът от своя страна е издънка, по-скоро продължение, както на Начертанието (чрез сърбоманията), така и на Мегали идеята (чрез антиквизацията). Той е използван като алтернатива на неуспешната сръбска и гръцка пропаганди в Македония. Чрез македонизма, антибългаризмът е станал основополагащ национален идентификатор и легитимиращ, осмислящ признак на една нова нация – северномакедонската. Там битува и митът за жестоката "българска фашистка окупация“, но без в северномакедонското общество да съществува толкова негативно отношение към другите държави членки от Тристранният пакт, които също са участвали в окупацията на Вардарската бановина, като Италия и дори Германия.^[5][6]

Пренебрегват се фактите, че в междувоенна Югославия местното славянско население е било подлагано на насилствена сърбизация, докато по това време Македонската имиграция в България е била свръхпредставена в политическият, общественият, научният, военният и културният елит на страната. През това време сърбите строят между границата на Вардарската Бановина и България заграждения с телени мрежи, вълчи ями и картечни бункери. Даже един от „доводите“ българското военновременно управление на Вардарска Македония през Втората световна да бъде обявено за „фашистка окупация“ е отнемането на заграбените от сръбските колонисти в областта обработваеми земи, принадлежали преди това на местните жители.^[7] България се обвинява и в „поголовно унищожение“ на сръбски културно-исторически паметници.^[8] „Противобългарски“ мотиви са били приписвани и на български възрожденци от Македония, приключили живота си преди началото на Църковната борба.^[9] По същото време още по Титово време се възстановяват паметниците на падналите във Вардарска Македония сръбски войници, борели се за сърбизирането й.^[10] В последните няколко десетилетия по примера на „македонската нация“ се правят опити за създаването на „помашка“ в гръцката част на Родопите,^[11] и на „шопска“ в Западните покрайнини^[12][13][14] и "торлашка" в Северозападна България.^[15] Стига се и до твърдения, че българската нация е „изкуствено създадена“ от Русия.

След края на Студената война и присъединяването на България към НАТО и ЕС, в Русия българите са обявявени за „братушки-предатели“, като се отприщват потиснатите травми от участието на България в Първата световна война на страната на Централните сили и членството ѝ в Тристранният пакт през Втората световна война. Започва да се отрича и културно-духовният принос на Средновековна България за развитието на руските държава и народ, което се приписва отчасти или изцяло на Сърбия и дори на Северна Македония.^[16] България се изключва като цяло от православната цивилизация и се подкрепят македонистките териториални претенции.^[17] Предлага се дори подялбата на България между Сърбия, Турция и Русия.^[18]

Съвременна българофобия[редактиране | редактиране на кода]

Анализът на публичното говорене и политическата реторика в Северна Македония през 2021 г. показва, че българофобията е една от водещите тенденции в обществения дискурс. Враждебността относно България и българите в този публичен разговор се проявява по няколко начина:

• Етноцентризъм и чувство за превъзходство, което в някои случаи ескалира до отношение към българите като подчовеци (от немски Untermensch).
• Дискриминационно отношение в публичната сфера, медиите и социалните мрежи.
• Враждебност и език на омразата спрямо българския народ, българската държава и гражданите на Република Северна Македония с българска идентичност.
• Подигравки и сарказъм.
• Коментари на тролове в социалните мрежи.^[19]

Критика спрямо България в държави[редактиране | редактиране на кода]

• Северна Македония^[20]
• Русия^[21]
• Сърбия^[22][23]
• Германия^[24]
• Гърция
• Полша
• Румъния

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

• Българофили
• Българщина