Възползвайки се от постоянните войни на Византия с арабите, хан Аспарух преминава река Дунав и навлиза в Малка Скития (дн. Добруджа). През 680 г. византийският император Константин IV Погонат организира голям сухопътен и морски поход против навлезлите в земите му прабългарски племена. Теофан Изповедник ни дава косвени указания за броя на ромейската армия, като пише, че императорът свикал „всички теми“.[1] Точни сведения за броя на ромейската войска липсват, но по това време една имперска полева армия е наброявала между 15 000 и 25 000 души.[2][3][4] Същевременно в българската наука съществуват спорове дали това е била цялата ромейска армия или само тази, която е била на територията на европейския континет. Константин IV Погонат, а също Василий II Българоубиец сключват мир с арабите и мобилизират срещу България допълнителни ресурси. От друга страна нямаме сведения и за армията на прабългарите, но едва ли числеността ѝ е надвишавала 10 000 – 12 000 души.[5][6]
Аспарух преминава Дунава и се установява в Мизия, картина на Николай Павлович
Войските на императора Константин IV достигат до поселищата на прабългарите в Онгъла и започват военни действия срещу Аспаруховите войски. Силно блатистата местност принуждава византийската войска да настъпва на отделни направления, което намалява силата на удара. Стресната от многобройния противник прабългарската армия се оттегля в своето укрепление, издигнато на остров Певки.
„
А българите, като видели голямата византийска войска, не се решили да влязат в бой с нея, но избягали в своето укрепление.
Отдалечеността и откъснатостта на театъра на военните действия в периферията на империята води до трудно снабдяване на ромейската армия. От друга страна е налице практическа невъзможност да бъде щурмувано укреплението на острова. Войските на Аспарух нанасят тактически удари на ромеите без да правят опити да ги разбият.[1] Ромеите обсаждат укрепения лагер в продължение на 4 дни, след което императорът Константин IV съобщава на войските си, че отива на лечение в Акве Калиде и напуска бойното поле. Това е разтълкувано от войските като опит за бягство, което повлиява негативно на бойния им дух.
Добре организираната отбрана на лагера на прабългарите с обща площ около 48,3 км2[7], умелото използване на преимуществата на местността, изкуствените заграждения и полеви тип укрепления[8], както и внезапните удари[9] принуждават ромеите да започнат тактически отстъпление. Такива са и инструкциите на императора – за лъжлива маневра с цел да бъде накаран врага да напусне острова, за да го атакуват на открито. В тази обстановка прабългарската армия се възползва от създалата се психологическа ситуация и неочаквано атакува превъзхождащата я в пъти византийска войска, като ѝ нанася поражение.
„
А българите като видели това, започнали да ги преследват и повечето погубили с меч, а мнозина наранили
Това не е първата историческа битка тук. През пролетта на 335 г. пр.н.е. на о-в Певки е разгромен самият Александър Македонски. Певки е и родното място на краля на вестготите Аларих I, превзел по-късно Рим.
Победата при Онгъла е първата стъпка към създаването на Дунавска България, като след тази победа на прабългарите продължават атаките към Мизия. Това принуждава Византия да сключи мирен договор в Константинопол. Този факт е налице навярно към края на лятото през 681 г. С този акт се утвърждава създаването на новата българска държава и започва епохата на Първо българско царство.
↑W. Treadgold, A History of the Byzantine State and Society, Stanford University Press, 1997, ISBN 0-8047-2630-2, стр. 576.
↑Byzantium in the Seventh Century: The transformation of a Culture, J. F. Haldon, Cambridge University Press, 1997, ISBN 0-521-31917-X, стр. 253.
↑The Making of Byzantium: 600 – 1025, Mark Whittow, University of California Press, 1996, ISBN 0-520-20496-4, стр. 188.
↑Образуване на българската народност. Димитър Ангелов (Издателство Наука и изкуство, „Векове“, София 1971) с. 202 – 203.
↑„The Size of Bulgaria’s Medieval Field Armies: A Case Study of Military Mobilization Capacity in the Middle Ages“, by Aleksandar Stoyanov, The Journal of Military History, 83:3 (July 2019): pp. 719 – 746.
French
Deutsch
