Арсенал (предприятие) – Уикипедия

Арсенал
Тип	Акционерно дружество
Индустрия	25.40. Производство на въоръжение и боеприпаси
Основаване	1925 (ДВФ-Казанлък) 1989 (Арсенал)
Седалище	Казанлък, България
Служители	10 500
Продукти	Оръжие, боеприпаси
Годишни приходи	452 млн. лв. (2016)
Чиста печалба	82,2 млн. лв. (2016)
Сума на баланса	507 млн. лв. (2016)
Собственик	Николай Ибушев и др.
Уебсайт	arsenal-bg.com

„Арсенал“ АД е българско предприятие от военната промишленост със седалище и основни производствени мощности в град Казанлък.

С около 10 500 служители (2018) е най-големият работодател в страната (извън управлението).^[1] Произвежда основно стрелково и артилерийско въоръжение, боеприпаси, барути, капсули, пиротехнически изделия, твърдосплавни инструменти и др.

История[редактиране | редактиране на кода]

Артилерийски арсенал и Държавна военна фабрика[редактиране | редактиране на кода]

„Арсенал“ води началото си от арсенала на Българската армия. Той е основан в Русе през 1878 г. като Русенски артилерийски арсенал след изтеглянето на руските войски след завършването на Руско-турската война на основата на машини, съоръжения, технологии, резервни части и опит, които са имали руските работилници, съпровождащи армията. В началото на 1891 г. е преместен в София, а през 1899 г. с указ на княз Фердинанд комплексът се наименува Софийски артилерийски арсенал.^[2] Днес от комплекса на бившия Софийски арсенал са запазени две сгради – Националният музей „Земята и хората“ и Музеят за съвременно изкуство, а името му носи булевард „Арсеналски“.^[3]

През 1924 година Софийският арсенал е преобразуван в Държавна военна фабрика (ДВФ) и е приет специален закон за нейното функциониране. Нейно основно предназначение е да произвежда и поправя всички военни материали, необходими на армията, полицията, пограничната стража и други охранителни органи в държавата, както и изпитания на нови образци. През 1924 година започва преместване на голяма част от неговото оборудване на площадка в Казанлък, чието разположение в Розовата долина е стратегически по-добре защитено и на централно място в България, а през 1927 година там е изместено и ръководството на ДВФ.^[4] Софийският арсенал продължава да функционира като предимно логистичен клон на ДВФ, а през следващите години са създадени още няколко клона в различни градове на страната.

В Казанлък за първи път започва производството на капсули и противогази (1927 – 1929), нитроглицеринови и пироксилинови оръжейни артилерийски барути (1936 – 1942), течности за бойни спирачи и връщачи на оръдията, модернизира се производството на артилерийски снаряди и боеприпаси.

В „Металхим“[редактиране | редактиране на кода]

През 1948 година ДВФ и някои други фабрики са обединени в ново държавно предприятие – „Металхим“ – в което до края на комунистическия режим остава основната част от българската военна промишленост.^[5] През следващите години започва производството на нови изделия с първостепенно значение на страната – трилемежни плугове, дискови брани, акумулатори, дизелмотори, електромотори и др. Извършва се ремонт на оптически системи, усвоява се производството на първите за страната стругове и вертикални фрезови машини. В годините 1956 – 1958 предприятието усвоява производството на безоткатно оръдие „Б-10“ и автомати. Първият автомат е произведен през 1958 г., а юбилейният едномилионен – през 1982 г.

През 60-те години заводът започва производството на металорежещи машини: пробивни – БК-20 и БК-32, фрези ФУ-250 и ФУ-320. По-късно се създават условия за конструиране и серийно производство и на други металорежещи машини с високи технико-икономически показатели – широка гама фрезови машини, агрегатни машини и възли и т.н. От декември 1960 г. се поставя началото на участък за производство на твърдосплавни пластини. Постепенно предприятието се утвърждава като мощна материално-техническа база за националното машиностроене и оръжейната промишленост. След преструктуриране през 1964 г. в рамките му се обособяват 7 завода. 2 години по-късно започва монтаж на леки автомобили „Булгаррено“, производство на ръчни и станочни противотанкови системи.

От 1967 г. се поставя началото на База за техническо развитие, която през 1984 г. прераства в Институт за металорежещи машини.

В следващия период от десетина години последователно се въвеждат нови производствени мощности:

• Завод за пружини;
• Завод за агрегатна техника;
• Завод за нестандартно оборудване;
• Барутно, патронно, капсулно и пиротехническо производство;
• Цех с машини с ЦПУ;
• Електронно-изчислителен център и т.н.

Машинният парк непрекъснато се усъвършенства и модернизира, увеличават се възможностите за по-широкоспектърно производство. Едновременно с това нараства броят на специалистите и се повишава квалификацията на персонала. Това дава възможност за усъвършенстване на лицензното производство, създаване, усвояване и серийно производство на нови изделия:

• 1971 – 72 г. – 9х18 мм пистолетни патрони;
• 1971 – 73 г. – 7,62 мм картечница;
• 1972 – 74 г. – 9 мм пистолет;
• 1976 – 78 г. – 7,62 мм танкова картечница;
• 1983 г. – 23 мм зенитна установка;
• 1984 – 86 г. – 5,45 мм автомати;
• 1985 – 87 г. – 5,45х39,5 мм патрони;
• 1986 – 87 г. – 122 мм гаубица и др.

През 1989 година при реорганизация на „Металхим“ военният комбинат в Казанлък е обособен като самостоятелна държавна фирма и получава името „Арсенал“.

Самостоятелно предприятие[редактиране | редактиране на кода]

През 1989 – 1990 г. започва производството на нови машинни центри по лиценз на японската фирма „Ямазаки“. Оборудва се завод за производство на твърдосплавни смеси и пластини и на монолитна модулна система „Варилок“ по лиценз на шведската фирма „Сандвик Коромант“. Открива се и завод за синтетичен диамант, съвместно със специалисти от Института за свръхтвърди материали в Киев, а от 1996 г. започва производството на инструментодържачи по лиценз на „Валтер“ АГ, Тюбинген, Германия. Модифицират се фрезовите и пробивните машини, разширява се производството на прибори, приспособления, и инструментална екипировка.

В процеса на приватизация, протекъл в края на 1990-те, „Арсенал“ става държавно акционерно дружество. Малко по-късно правителството продава 51% от дяловете на работническо-мениджърското дружество „Арсенал – 2000“, оглавявано от директора на държавното предприятие Николай Ибушев. През 2011 година „Арсенал – 2000“ изкупува и останалите държавни акции, ставайки собственик на над 99% от акциите на „Арсенал“.^[6] Към края на 2016 година 97% от акциите в „Арсенал-2000“ са собственост на Николай Ибушев и още няколко членове на мениджърския екип.^[7]

Новата европейска и евроатлантическа ориентация на България определя и новите насоки в производството и търговията. Бързата адаптация на фирмата към новите пазарни условия налага усвояване и производство на нови продукти. Видоизменени са традиционните автомати, някои от които предназначени специално за службите за бързо реагиране, за борба с безредиците и организираната престъпност. За такива цели са създадени и звуково-светлинни ръчни гранати. Стрелковото оръжие е с калибър, съответстващ на стандартите на НАТО^[8].

В последните години „Арсенал“ непрекъснато обогатява продуктовата си листа. Новите спортни и ловни самозарядни карабини се произвеждат в 2 калибъра – 7,62 и 5,56 мм, както и самозарядни карабини с едноредов пълнител. Освен външно видоизменените пистолети в 2 калибъра, „Арсенал“ създава и свой картечен пистолет „Шипка“. Разработени и усвоени са 60 мм и 81 мм минохвъргачки, както и 60 мм, 81 мм, 82 мм и 120 мм мини. Интерес предизвикват 23 мм и 30 мм изстрели с повишена бронепробиваемост, 40 мм шестцевна гранатохвъргачка „Лавина“ и новите подцевни гранатомети по НАТО-вски стандарт, както и различните видове гранати за тях. С арсеналска бойна техника е оборудван и уникалният по рода си мобилен комплекс „Нинджа 1М“. В процес на разработка е нова модернизирана 23 мм зенитна установка с компютърна система за управление на стрелбата. Производството на ловни патрони, боеприпаси, барути и пиротехнически изделия се разширява според търсенето и изискванията на пазара. Новост в производството на фирмата са противоградовата ракета „Лазур“ и радиалната пробивна машина РБ-32.

В резултат на новата ориентация на предприятието към интелектуалните новости се открива нова производствена единица, която съвместно с френската фирма „Recif“ и представители на нейния филиал „Sirob“, Беларус, произвежда детайли за роботи-манипулатори с приложение във високотехнологични процеси.

Наименования[редактиране | редактиране на кода]

• Русенски артилерийски арсенал (1878 – началото на 1891)
• Софийски артилерийски склад (началото на 1891 – 1895)
• Софийски артилерийски арсенал и склад (1895)
• Софийски артилерийски арсенал (1895 – 1915)
• Главна артилерийска работилница на действащата армия (1915 – 1918)
• Софийски артилерийски арсенал (1918 – 1924)
• Военна фабрика – Казанлък (1925 – 1934)
• Държавна военна фабрика (1934 – 1948)
• Военен завод 21 (1948 – 30 декември 1948)
• Военен завод 10 (30 декември 1948 – 10 август 1964)
• ОПП „Фр. Енгелс“ (от 10 август 1964)
• ОЗ „Фр. Енгелс“
• МК „Фр. Енгелс“ (1977 – 12 юли 1989)
• ДФ „Арсенал“ (12 юли 1989 – 20 декември 1991)
• „Арсенал“ ЕАД (20 декември 1991 – 3 декември 1999)
• „Арсенал“ АД (от 3 декември 1999)

Ръководители[редактиране | редактиране на кода]

Званията са към датата на заемане на длъжността.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

• в-к Трибуна 6 януари 2017