Акваланг – Уикипедия

Аквалангът (от лат. aqua – „вода“ и англ. lung – „бял дроб“) е апарат за дишане под вода, който подава на гмуркача въздух с налягане, изравнено с това на околната среда. В света този апарат е известен с търговското наименование Aqua-lung (както е в английски език, руски и др. езици), заимствано от наименованието на фирмата производител. На френски апаратът е известен като scaphandre autonome, името, дадено му от неговите създатели.

История[редактиране | редактиране на кода]

Аквалангът от система „открит тип“ – такъв, какъвто е познат масово в наши дни, е изобретен от директора на Океанографския музей в Монако и президент на CMAS-Върховната международна организация на съюза на спортистите – леководолази, капитан Жак-Ив Кусто съвместно с френския инженер Емил Ганян през 1943 г.^[1].

Проблемът при създаването му е бил изобретяването на автоматичен клапан-регулатор, който да дозира въздуха и да го подава при вдишване, изравнявайки налягането му с налягането на околната среда. Изобретеният от Емил Ганян редукционен клапан за горелки за светилен газ помага на Жак-Ив Кусто да реши проблема с дихателния автомат и през 1943 г. той създава акваланга, който като система се състои от: бутилки със сгъстен въздух, дихателен автомат, съединителен тройник, маркучи за вдишване и издишване, наустник с клапан и ремъци за прикрепване на системата към гърба на аквалангиста.

След края на Втората световна война Ганян и Кусто лицензират автономния скафандър (scaphandre autonome) модел CG-45 (C-Кусто, G – Ганян и годината 1945) и го пускат на пазара под търговското име Aqua-Lung, така, както е и наименованието на регистрираната за целта фирма за производство. От 1946 година аквалангът CG-45 се произвежда и с негова помощ става възможно да се осъществят както много океанографски научни изследвания, така и първите подводни археологически експедиции. Следващите модели са с нова конструкция на дихателния автомат с името Mistral (1955 г.)

Първите български акваланги[редактиране | редактиране на кода]

През 1958 г. Иван Джаков от София и Здравко Ранков от Созопол, независимо един от друг, конструират от стоманени бутилки и авиационни кислородни дихателни автомати първите български акваланги. Тогава ЦК на ДОСО организира в Созопол първия 10-дневен курс за леководолази. През октомври 1958 г. Иван Джаков представя във Варна своите самоделни акваланги „ИД-1“ и „ИД-2“.^[2]

Необходимо оборудване на аквалангиста[редактиране | редактиране на кода]

Аквалангът включва следното оборудване, за да може леководолазът-аквалангист успешно да плува и да работи под водата:

• Бутилка за високо налягане с ремъци за захващане към тялото и сгъстена дихателна смес. Вместимостта е 2, 3, 6, 9, 12, 15, 18, 20 литра, а налягането е от 150 до 300 bar;
• Тръби, дихателен автомат и манометър;
• Подводна маска и шнорхел;
• Колан с тежести за баласт при подводно плуване;
• Нож с кания за закрепване към крака;
• Плавници;
• Неопренов костюм.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

• Водолазно гмуркане

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

• Списък с българските сайтове за подводен спорт Архив на оригинала от 2010-07-04 в Wayback Machine.