Азотноторов завод – Стара Загора – Уикипедия

Азотноторовият завод "Агробиохим" в Стара Загора е бивше промишлено предприятие за производство на азотни торове.

История[редактиране | редактиране на кода]

През 1960 година Народна република България внася големи количества азотни торове от СССР, ГДР и Западна Германия, като същевременно изнася значително по-малки количества към други страни от Източния блок. В опит да подобри външнотърговския си баланс, през 1961 година страната спира вноса на азотни торове и става нетен износител, но това довежда до недостиг на торове в българското селско стопанство.^[1] За да се задоволи вътрешната необходимост от азотни торове, включително планираното увеличаване на употребата им от 32 килограма на хектар през 1960 г. до 80 килограма на хектар към 1965 г., е взето решение да се изгради нова мощност за производство на азотни торове. Старозагорският завод се очаква да играе и ключова роля в по-дългосрочна перспектива, тъй като се планира до 1980 година 60% от плодородните почви в страната да станат обработваеми земи за поливно земеделие, където азотните торове са най-полезни.^[1]

Планираната инвестиция в завода е на стойност 90 милиона щатски долара.^[1] Една трета от оборудването е осигурена от България, останалата част – главно от СССР, а малка част от оборудването доставя ГДР. Съветската помощ за проекта включва и предоставяне на чертежи и планове на комплекса, както и технически специалисти за изграждането му. Основната очаквана полза от предприятието е да задоволи вътрешните нужди от азотни торове, да позволи износ, както и да осигури работа на 2800 души. От гледна точка на работната ръка, предприятието се е очаквало да даде работа на 8% от промишлените работници в Старозагорски окръг, както и 12% от общата маса работници в химическата промишленост на НРБ; заводът по това време е един от десетте най-големи азотноторови заводи в света.^[1]

На 26 април 1963 година предприятието започва работа.

Закриване[редактиране | редактиране на кода]

След построяването си, старозагорският завод, заедно с комбината Неохим в Димитровград, стават основни доставчици на торове за българския пазар, както и други икономики в Съвета за икономическа взаимопомощ. След разпадането на социалистическия блок, предприятието успява да намери външни пазари и изнася 80% от продукцията си.^[2] Предприятието е с положителни финансови резултати и успешно реализира продукция в Западна Европа, Африка и Близкия изток до 1997 година, когато започва да регистрира загуби от 1,2 милиона лева месечно.^[2]

Според тогавашния заместник изпълнителен директор на предприятето, причината за това е съчетанието от конкуренцията на заводи в Украйна и Русия, които продават на дъмпингови цени, с общия глобален спад в цените на торовете. Според други бивши ръководни служители на предприятието обаче, заводът е ликвидиран умишлено за сметка на Неохим, където има интереси тогавашният депутат от СДС Христо Бисеров.^[2] Дружеството бързо натрупва дългове, които достигат до 92 милиона лева,^[3] което води до обявяването му в неплатежоспособност на 28 февруари 2008 година след искане на най-големия кредитор - Булгаргаз. След разпродаването на активите, синдиците събират едва 3,3 милиона лева.^[2]

Бомбоубежище[редактиране | редактиране на кода]

Към завода е построено и противоатомно бомбоубежище. То е създадено при построяване на завода и е в състояние да приюти 2500 души - колкото са били работниците в предприятието. Оборудвано е със стаи, лечебница, складово помещение, тоалетни, бани, команден пункт, собствено аварийно електрозахранване и водоизточник, и филтрационни системи. Убежището се поддържа в изправно състояние от частна фирма.^[4]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

• Bulgaria begins production at one of the ten largest nitrogen fertilizer plants in the world // Централно разузнавателно управление (ЦРУ), 1963. Посетен на 11 март 2023. (на английски)