French
DeutschАлександър Станоев – Уикипедия
| Александър Станоев | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | 22 ноември 1907 г. |
| Учил в | Солунска българска мъжка гимназия |
| Александър Станоев в Общомедия | |
Александър Станоев Абаджиев с псевдоним Кай[1] е български революционер, ръководител на Тиквешкия революционен район и член на Централния комитет на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[2][3][4]
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Александър Станоев е роден в Неготино, тогава в Османската империя през май 1881 година.[5] Завършва основното си образование и I клас в родния град.[2] След това завършва III клас в българското педагогическо училище в Скопие,[3] и постъпва в класическия отдел българската мъжка гимназия в Солун, където става член на революционния кръжок.[6] Завършва гимназия в 1900 година в Битоля, където в 1899 година е преместен класическият отдел на Солунската гимназия.[5][3]
След завършването на гимназията отхвърля предложението на родителите си да продължи образованието си,[6] както и предлаганото му учителско място във Велес и става български учител в село Бегнище, тъй като то е важен пункт на революционната организация.[3][4] С благия си характер Станоев печели почва за организацията, като същевременно внася ред в организационния живот. Съученикът му Христо Силянов пише за него: „Милият, жизнерадостният, ангелски невинният Сандо, с чудната детска усмивка и с тънкия, звънлив гласец.“[3]
След разкритията на Солунската афера в 1901 година, при която в Тиквеш са арестувани 32 души и изтезавани 111,[4][3] Станоев заедно с Атанас Консулов бягат от Бегнище в Неготино. Консулов отива да види семейството си и е заловен от прочутия главорез Арапа и подложен на мъчения издава Станоев. Войска обсажда къщата на Станоев, той се опитва да избяга, но като не успява стреля в слепоочието си но оцелява. Тежкоранен е отнесен в Кавадарци, където в Тейковткия хан е лекуван от лекаря Темистокъл, който устоява на натиска на местните бегове да го отрови и го предупреждава да се пази. Осъден е на 101 година затвор и през Едикуле в Солун заминава за Подрум кале.[3]
Получава амнистия през 1903 година при Пъдарските реформи, завръща се в Неготино като учител и оглавява околийския комитет[3][5] заедно с Борис Филипов.[6] По настояване на властите е уволнен като учител и се отдава единствено на революционна дейност.[4] Макар и с повредено око, участва в Илинденско-Преображенското въстание през лятото на 1903 година в Тиквеш.[6] В 1904 и 1905 година продължава да развива революционна дейност в Тиквеш.[4]
В 1905 година, поради опасност от арест, се премества в Солун и е избран за член на Централния комитет на ВМОРО.[4][6][3] Като прикритие се записва ученик във френския лицей.[4] След Мацановата афера в 1906 година заедно с Георги Мончев се установява в София. Старата му рана се отваря и той заминава на лечение във Виена, Австро-Унгария, където му е направена сполучлива операция, но той пада от леглото и умира[6][3] на 22 ноември (9 ноември стар стил) 1907 година.[5][4][7]
Негов по-малък брат е революционерът Петър Станоев.[8]
Спомен[редактиране | редактиране на кода]
След Междусъюзническата война и Тиквешкото въстание в 1913 година цялото му семейство, без най-малкия му брат Петър, е избито от сръбската армия,[3] а къщата им, разположена срещу днешната общинска сграда, запалена. Разстреляни са брат му Георги заедно със съпругата му и тримата им сина, таткото му Станоя и чиракът в семейния им дюкян.[9]
Станоев оставя много добри спомени у съратниците си. Георги Баждаров си спомня за него:
| „ | В неговата възторжена душа имаше любов за всички земни твари: Искам да прегърна целия свят! Защо има зло в света, когато всички могат да бъдат добри? Той бе обикнал природата с всичките и създания и в най-разнообразните и прояви. Неговият мироглед беше пантеистичен, пропит от известен мистицизъм. Александър Станоев бе поет по душа и сърце.[4] | “ |
Таско Кочерински казва „такива хора като него само по един на сто години се раждат“, Иван Харизанов го нарича „най-интелигентният, свободомислещ, с широк замах“, „Петър Попарсов“ казва: „Алекандър Станоев беше обичан от другарите до обожаване. Не съм срещал в живота си по-кристална душа“, а писателят и революционер Антон Страшимиров го нарича „най-достойният заместник на Гоце Делчев“.[3]
След освобождението на Вардарска Македония през април 1941 година, училището в Неготино получава името „Александър Станоев“. След установяването на комунистическата власт в 1944 година, то е прекръстено на „Страшо Пинджур“.[9]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО : псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 48.
- ↑ а б Антовъ, Христо п. Кратки биографически бѣлѣжки въ паметь на заслужилитѣ дѣйци изъ Тиквешко. София, Издание на Тиквешкото Благотв. Братство - София, Кооперативна печатница „Франклинъ“, 1925. с. 7.
- ↑ а б в г д е ж з и к л м Сеизовъ, В. Александъръ Станоевъ най-младиятъ членъ на Ц.К. // Македония VII (1845). София, 14 декември 1932. с. 1 - 3.
- ↑ а б в г д е ж з и Т., Стр. Александъръ Станоевъ // Македония II (339). София, 28 ноември 1927.
- ↑ а б в г Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 155.
- ↑ а б в г д е Антовъ, Христо п. Кратки биографически бѣлѣжки въ паметь на заслужилитѣ дѣйци изъ Тиквешко. София, Издание на Тиквешкото Благотв. Братство - София, Кооперативна печатница „Франклинъ“, 1925. с. 8.
- ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 438.
- ↑ Другарска жалейка // Бюлетин на Съюза на македонските културно-просветни дружества в България VI (1). София, СМКПДБ – Централно ръководство, 1970. с. 47.
- ↑ а б Дарудова, Светлана. Името на револуционерот Станоев било избришано во 1945 година // Дневник XVII (5328). 29 ноември 2013. с. 14.
